Във връзка с обсадата на Ауксимум ми идват наум малко случки, които си струва да бъдат разказани. Стари войници са ми казвали, че и с тях е така: събитията в началото на всяка кампания се запечатват неизгладимо в паметта, но когато годините на войната започнат да се точат една след друга, човек забелязва все по-малко неща и става по-безучастен, така че вниманието му може да бъде привлечено само от някое изключително произшествие.
Това лята се завързваха чести схватки по склона на хълма между градските стени на Ауксимум и нашия стан. Привечер готите се измъкваха да накосят трева за конете си и нашите постове ги нападаха. В лунните нощи боят бе особено ожесточен. Една сутрин, когато наша пехотна част настъпваше нагоре по хълма, готите най-ненадейно търкулнаха срещу нея множество колела на каруци с прикрепени към главините дълги ножове и сърпове. По щастлива случайност никой не бе ранен — готите бяха преценили погрешно посоката на склона и колелата възвиха към някаква горичка, откъдето ги събрахме. Пак на този хълм бях една сутрин с господарката, когато пред очите ми се разигра незабравима сцена. Няколко готи, предвождани от командира см, бяха излезли по склона и косяха трева посред бял ден, а един спешен, мавърски отряд ги дебнеше, пълзейки през един обрасъл овраг. Косачите обаче се оказаха само примамка, криеща засада; щом маврите изскочиха от дерето със силни викове из шубраците рипнаха да ги посрещнат други готи; в завързалия се ръкопашен бой паднаха много жертви и от двете страни. Командирът на косачите, който носеше разкошно украсена броня и шлем, бе убит от един мавъра с удар на късо копие в слабините му, тъй като бронята на конниците е уязвима на това място. Мавърът нададе тържествуващ вик, сграбчи трупа за русите коси и започна да го влачи. В този момент вражеско копие прониза и двата прасеца на мавъра няколко пръста над петите, точно както ловецът промушва пръчка през задните крака на убития заек, за да може по-лесно да го носи. Но мавърът не отпусна хватката си. Той запълзя бавно надолу, като свиваше и разпускаше тялото си подобно на гъсеница, продължавайки да влачи трупа след себе си. Господарката и аз видяхме със собствените си очи всичко това, скрити зад една ела. Тогава един от нашите тръбачи засвири тревога и нагоре по хълма препускаха на помощ група български хуни. Техният предводител грабна мавъра заедно с копието, стърчащо от прасците му, и го метна на коня зад себе си. Мавърът продължаваме да държи здрава трупа, който заудря шумно по земята, докато конят ги отвеждаше далеч от опасността.
Друг паметен случай беше боят при резервоара. Този резервоар се намираше на стръмния склон западно от Ауксимум, недалеч от стените. Той представляваше главният, но не и единствен водоизточник за гарнизона; подхранваше се от тънка струйка чиста вода и бе защитен със свод, който запазваше водата хладна. Готите пълнеха стомните си нощем, пазени от силна охрана. Петима исаври предложиха доброволно да го разрушат, ако им се осигурят необходимите длета, чукове и лостове от закалена стомана, както и съответната охрана по време на работа. На другия ден призори Велизарий събра цялата си войска и я разположи в кръг на определено разстояние около стената. Воините държаха в готовност високи стълби, сякаш предстоеше щурмуване. След тръбния сигнал за атака, с който искахме да отвлечем вниманието на готите, петимата исаври трябваше да се вмъкнат незабелязано в резервоара и да почнат да го рушат.
Врагът изчакваше търпеливо предполагаемото нападение и се въздържаше от стрелба, докато нашите хора не попаднеха в обхвата на лъковете му. Тръбите засвириха, нашите започнаха да викат и да стрелят, но стълбите бяха придвижени само на около триста крачки от резервоара. Готите се струпаха там да отблъснат атаката. Въпреки тази маневра исаврите не можеха да минат незабелязани, докато пълзяха нагоре по скалата и се промъкваха в резервоара. Готите разбраха, че са станали жертва на хитрост, и излязоха разгневени през съседната странична врата с явната цел да хванат петимата вредители. Велизарий веднага премина в контранастъпление и успя да ги задържи. Задачата му бе крайно тежка, понеже готите бяха по-многочислени, а и стръмният склон им даваше значително преимущество, но хората на Велизарий, ловки исаври и арменски планинци, обичаха този вид бой. Велизарий също бе слязъл от коня, облечен само с кожена дреха и въоръжен с две метателни копия и къса тежка сабя. Той непрестанно ги окуражаваше да продължават битката въпреки тежките загуби. Колкото по-дълго можеха петимата исаври да работят необезпокоявани в резервоара, толкова по-скоро щеше, по неговите сметки, да дойде краят на обсадата.