Готите отстъпиха към пладне. Велизарий се впусна да ги преследва, но един от стражите на съседната кула се прицели внимателно в него с копие. Той го метна и копието полетя право към целта. Велизарий не го видя, защото слънцето светеше в очите му от юг над самата стена. Животът му бе спасен от намиращия се редом с него копиеносец Унигат. Тъй като бе много по-нисък от господаря си, Унигат бе вече минал в сянката на стената и можа да види летящото копие. Той скочи напред и настрани и го прихвана. Дългото острие прониза китката му и сряза всички сухожилия на пръстите, така че ръката му остана завинаги саката. Той обаче каза: „За да спася господаря Велизарий, с радост бих подложил и гърдите си.“
Велизарий слезе лично в резервоара. Макар да удряха и блъскаха с всичка сила грамадните каменни блокове, исаврите не бяха успели да откъртят нито едно камъче. Древните са градили не за една година, не дори за цял живот, а завинаги. Блоковете бяха напасвани така добре един към друг, а междините изпълнени с такъв твърд хоросан, че резервоарът беше като издялан в самата скала. Имаше само един изход, който винаги бе отвращавал Велизарий: той замърси хубавата вода, хвърляйки в резервоара конска мърша, негасена вар и отровни билки. Готите, принудени вече да се хранят с треволяци, трябваше сега да разчитат на един-единствен кладенец зад стените на града и на дъждовна вода, събирана в каци от покривите. Годината обаче бе сушава и дъжд нямаше.
Фезуле бе сломен от глада през месец август и Велизарий показа пленените командири на гарнизона в Ауксимум с надеждата, че ще убеди и неговите защитници да се предадат. И най-после те наистина се предадоха, тъй като Велизарий им предложи великодушни условия. Обеща им да не ги заробва, ако се откажат от верността си към крал Витигес и се закълнат във вярност на император Юстиниан; трябваше също да отстъпят половината си имущество на нашите войници вместо плячка. Те и бездруго бяха сърдити на Витигес, задето ги бе изоставил на произвола на съдбата, макар че войските му все още бяха далеч по-многобройни от тези на Велизарий, чиито войнски добродетели им бяха съвсем по сърце. Всички изразиха желание да служат в личната конница и тъй като бяха отбрани мъже, Велизарий с готовност ги прие. Така и последната крепост южно от Равена отстъпи пред нашето оръжие.
Междувременно племенникът на крал Витигес, Урия, стануваше при Павия по горното течение на Падус — двамата Йоановци не му позволяваха да се притече на помощ на чичо си в Равена. Един юнски ден той получил добра вест: мисията при крал Тевдеберт се бе увенчала с успех и сто хиляди франки бяха преминали Алпите. Сега те му идваха на помощ през Лигурия. Тези франки са православни християни само по име и все още са запазили много от кръвожадните си древногермански обичаи. Имат и славата на най-вероломното племе в Европа. Те не са ездачи, за разлика от готите и вандалите, техни далечни родственици, ако не се брои това, че няколко конници с копия придружават всеки техен принц и че военният предводител на всяка област язди на кон в знак на отличие. Войската им е от пехотинци, много храбри и много недисциплинирани. Въоръжени са с широки мечове, щитове и всяващите ужас франциски. Това са двуостри брадви с къси дръжки, които при нападение хвърлят задружно по дадена команда. Ударът с такава, брадва е в състояние да пробие всеки обикновен щит и да убие воина зад него.
Не след дълго силите на крал Тевдеберт стигнали укрепеното предмостие при река Падус недалеч от Павия, което се държеше от Урия, и готите ги приветствували най-сърдечно. Но щом първите колони на франките преминали необезпокоявани по моста, ужасно разочарование очаквало Урия. Франките нарушили строя и се втурнали след готските жени и деца. Уловените принесли в жертва като първа плячка от войната, хвърляйки ги с главата надолу в реката! Това бе древен обичай от предхристиянските им дни, но те му намерили и православно оправдание — като подобаващо наказание на тези ариански еретици, отричащи, че Иисус Христос е равен на своя всемогъщ Отец! Готите на Урия били така стъписани от тази страхотна гледка, че се втурнали да бягат като полудели към своя стан. Преследвани от свистящите брадви, те не се спрели да защищават лагера, а продължили да бягат в панически ужас към Равена. Десетки хиляди от тях минали през предните постове на Йоан Кървавия и стотици паднали, пронизани от стрели, докато бягали покрай неговия стан.