Водехме много пленници, начело с крал Витигес, кралица Матасунта и децата на крал Хилдибалд. Носехме и всички градски съкровища на Равена, в това число около десет милиона в златни и сребърни слитъци и монети, древните регалии на Западната империя, голям брой най-различни златни и сребърни съдове, включително съкровищата, заграбени от Теодорих в Галия, и съкровищата на арианската църква (разтурена по заповед на Юстиниан), както и римските знамена, пленени отдавна в битката при Адрианопол заедно с короната, носена от император Валент в този злощастен ден.
Във връзка със знамената и короната Велизарий каза, докато плувахме към Константинопол:
— За поражението ни при Адрианопол е най-после отмъстено. Ех, ако вуйчо ми Модест бе доживял да види как ги връщам, какво класическо пиршество щеше да ни устрои!
— Да — съгласи се господарката, — и какво от класическо по-класическо слово щеше да произнесе!
Велизарий според мен сравняваше наум посрещането, което би му уредил неговият вуйчо, с онова, което можеше, в най-лошия случай, да се очаква от Юстиниан поради царящата в двора атмосфера на сплетни и подозрения. Не че Велизарий ламтеше за почести и титли — стигаше му удовлетворението от добре изпълнената задача. Но по природа добросърдечен, той лесно се засягаше от липсата на великодушие у другите. Без съмнение Велизарий се надяваше, колкото заради себе си, толкова и заради Юстиниан, че неговото завръщане ще разсее всички подозрения и клеветниците ще претърпят поражение.
Ако правилно съм изтълкувал мислите му, очакваше го голямо разочарование. Сигурно никога и никъде преди това един победил пълководец не е бил посрещан толкова студено от своя император. Столичните тълпи изпаднаха просто в изстъпление, давайки израз на възхищението си от Велизарий, и го приветствуваха като единствения си надежден защитник срещу персите. Юстиниан обаче изпитваше такава завист, че не му устроя заслужения триумф; дори не изложи публично взетата от готите плячка. Тя бе свалена без много шум на императорския пристан и отнесена в палата Порфирий, където можеха да я видят единствено членовете на Сената. Юстиниан беше против Велизарий да получи някаква част от парите, вероятно от страх, че той би ги пръснал сред тълпата и по този начин би увеличил още повече своята популярност. Но Теодора настоя да му се отпусне поне половин милион за разходите на личната гвардия, тъй като хората му не получаваха заплати и дажби от държавните фондове, когато не вземаха пряко участие във военни действия. При всички войни, в кои го беше участвувал, Велизарий не само даваше на хората си допълнително възнаграждение и провизии от собствения си джоб, но и възстановяваше загубите им в оръжие и бойно снаряжение, а това съвсем не беше общоприета практика. Освен това ги награждаваше с почетни пръстени и медальони за всеки по-голям военен подвиг и даваше пенсии на болните и ранените, които не можеха вече да се бият. Нещо повече, ако някой стар войник дойдеше при него и кажеше например: „Загубих ръката си по време на твоята първа персийска война и ето че стигнах до просешка тояга!“, той му даваше пари, макар и войникът да не е бил под негова непосредствена команда. Тази щедрост засилваше, разбира се, подозренията на Юстиниан, който се отнасяше твърде скъпернически към изпадналите в нужда ветерани.
Столичани казваха за Велизарий: „Той е направо чудовищен! Никой никога не го е виждал пиян; облича се толкова просто, колкото допуска неговият ранг; всяка похотливост му е чужда — не е погледнал с копнеж нито една от своите пленнички, макар че няма на света по-големи красавици от вандалските и готските жени; дори и религията не го изпълва с въодушевление.“ Придружен от господарката и от многобройна свита войници, той всеки ден излизаше от дома си на Главната улица и изминаваше пеш целия път до Августовия площад, където работеше в Официя на войната, и след това отиваше да поднесе почитанията си на императорската двойка. Тълпата се взираше с неотслабващ интерес във високата му фигура и в неговото открито, строго лице, както и в следващите го с равна стъпка войници. Това бяха мургави перси с фини черти, синеоки и русокоси вандали, дългокраки кестеняви готи, хуни с криви крака и дръпнати очи и маври с къдрави черни коси, извити носове и дебели бърни. Хората се взираха и в господарката и шепнеха: „И тя е чудовищна. Сама е убила много готи с балистата и нейна е главната заслуга за спасението на Рим.“ Веднъж дочух един свещеник да казва за нея: „Сбъдват се пророчествата Соломонови от Книгата на притчите за тази уличница: Тя мнозина е свалила ранени и мнозина юнаци са убити от нея; нейният дом е път за преизподнята, който слиза във вътрешните жилища на смъртта.“