Мисля, че именно по време на едно посещение в „Света София“ Теодосий бе дошъл до убеждението, че води напълно безцелно съществуване и че ще намери мир само ако се върне в манастира. Не че бе станал по-ревностен християнин отпреди, но в Ефес животът му бе следвал точно определени правила и никога не му се бе налагало да мисли какво ще прави утре. Теодосий не беше порочен младеж. Всъщност, като приемаше монашеското въздържание и се отказваше от страстите, той се подлагаше на изпитание, което повечето мъже биха сметнали за непоносимо. Освен това си даваше сметка, че е обект на непрекъснати клюки въз връзка с господарката Антонина (наричаха го нейно момче за удоволствие), а и господарката, за да спре тези приказки, винаги се обръщаше с унизителна грубост към него на публични места, макар иначе да се държеше много внимателно. От друга страна, Теодосий се чувствуваше уморен от войните и се боеше от перспективата да вземе участие в още една кампания, и то на изток, където Велизарий сигурно щеше да бъде изпратен не след дълго: от жегата винаги му ставаше лошо и чувствуваше главата си като празна. Затова една вечер той стегна тайно неголямото си имущество, качи се на един бърз търговски кораб и замина за Ефес, след като остави записка с няколко думи за извинение и сбогом.
Господарката бе дълбоко опечалена от неговото заминаване — не можеше да се докосне до храна, нито да върши ежедневната си работа и накрая легна болна. Вече беше на четирийсет години и тревогите около войната в Италия бяха придали на лицето й изпит и угрижен вид, срещу, който не помагаха нито мазилата, нито масажите. Освен това бе започнала да сменя кръвта си и това я правеше нервна и раздразнителна. Изпадна в меланхолия, от която Велизарий, въпреки цялата си любов и безграничното си търпение, не успяваше да я изтръгне. Изглежда, тя възприе заминаването на Теодосий като знак, че голямата й красота (която той галантно възпяваше в съчинени от самия него песни) я бе напуснала заедно с всепризнатата й духовитост и чаровност. Смятам, че в случая Велизарий прояви истинско великодушие. Когато тя призна, че само присъствието на Теодосий би могло да я съживи отново, той отиде направо при Юстиниан и отправи смирено прошение младежът да бъде повикан обратно.
Юстиниан се съгласи да пише на ефеския игумен, приканвайки го да освободи Теодосий от дадения обет и да го изпрати обратно, но Теодосий настоял, че правото му да се покалугери не може да му бъде отнето от никоя светска власт, в това число и императорската.
Когато напролет цар Хосроу възобнови военните действия и Велизарий бе спешно изпратен да го спре, господарката остана в столицата, като каза, че в това състояние само би му пречила.
Глава деветнадесета
Победата при Каркемъш
Тук моят разказ навлиза в един период, за който нямам никакво желание да пиша — период на големи страдания за господарката Антонина и на още по-големи за нейния съпруг Велизарий, и то въпреки забележителната победа над персите. Но наред с доброто трябва да се разкаже и за лошото.
Господарката, както вече казах, остана в Константинопол, когато Велизарий бе изпратен срещу Хосроу през късната пролет на лето господне 541-то. Цялото свободно от дворцови задължения време той прекарваше в обучение на новоприетите в личната конница готи на стрелба с лък и на своята изпитана тактика за водене на конен бой. Но на изток го очакваше неприятна изненада. След пристигането си в Дара (това място, както писа на господарката, му било скъпо със спомена за нейното посещение там преди години) той заварил имперските войски в състояние на много лоша дисциплина и подготовка, а за смелост не можело да става и дума — те треперели, щом чуели да се спомене за Персия. Можел да разчита само на собствената си лична конница от седем хиляди души. Голям брой военни части, които по списъците се водели в пълен състав и получавали пълни заплати и дажби, в действителност били с по няколкостотин човека по-малочислени, а от така наречените редовни войници половината били невъоръжени работници, заети с доизграждане и подсилване на укрепленията при Дара и другаде в съответствие със замисъла на Велизарий отпреди дванайсет години, чиято целесъобразност бе установена едва напоследък.