Повечето източни владетели с военни амбиции предпочитат да ръководят лично по-лесните операции, предоставяйки по-опасните на своите военачалници, но за разлика от тях цар Хосроу винаги избираше най-трудните сражения. По покана на коренното колхидско население, което бе безмилостно ограбвано от Юстиниановите бирници (макар че тяхната земя беше само протекторат на Източната империя, а не трайно притежание), той нахлу в Колхида по един маршрут през Кавказките предпланини, по който не бе минавала дотогава нито една персийска военна част и който винаги е бил считан за непроходим. Изпратил бе напред голям отряд със задачата да прокара път през девствени гори и пропасти, достатъчно широк и удобен, за да минат по него дори и слонове. Истинският му замисъл остана неразкрит, тъй като бе оповестил, че тръгва срещу някакво хунско племе, извършило напоследък редица набези в Персийска Иверия. С една дума, Хосроу стигна до колхидския бряг, превзе главната ромейска крепост Петра, уби ромейския префект, бе приветствуван от колхидците като освободител и завладя цялата област.
Велизарий научил за похода от свои съгледвачи оттатък месопотамската граница, въпреки че нямал още никакви новини за това как е завършил. Той решил, че единствената надежда за запазването на Колхида е да накара Хосроу да се върне, като нанесе съответен контраудар. Свикал всички налични части от разните гарнизонни градове и се обърнал без много церемонии към военачалниците, упреквайки ти сурово, задето били занемарили предвожданите от тях войски. Заплашил ги, че ако до два месеца те не бъдат както трябва въоръжени, екипирани и доведени до състояние на висока бойна готовност, ще предложи всички командири да бъдат понижени в чин. Накрая подчертал, че като върховен главнокомандуващ, очаква от тях да му се подчиняват безпрекословно.
— Независимо от това — продължил Велизарий, — в течение на десет години бях в Западната империя и затова естествено не съм в състояние да оценя във всички подробности настоящото стратегическо положение. Бих се радвал да чуя искреното мнение на всеки от вас относно едно незабавно конно нападение през границата. Великият цар е далеч. Макар че сигурно се е погрижил да остави силни гарнизони в пограничните крепости, това може би е великолепна възможност за нас да си отмъстим за разграбването на Антиохия и да възстановим бойния дух у нашите воини. Императорът ме изпрати тук с изричната задача да защитя честта на ромейската войска.
Бузес, загрижен да си върне доброто мнение на Велизарий, се съгласил, че едно такова нападение е най-доброто решение. Към него се присъединил, по същите причини, и префектът на Дара — Петър. Но предводителите на тракийската част от Ливан — същите, които бяха предали Антиохия, като избягали с всичките си хора през портата за Дафна — започнали да се опъват. Ако тръгнели с Велизарий, нищо не можело да попречи на царя на сарацините да нахлуе в тяхно отсъствие в Сирия и Палестина.
Велизарий отвърнал:
— Както вече казах, не съм идвал на изток от десет години, но не съм забравил толкова много, колкото предполагате. Скоро сарацините започват двумесечния период, през който в чест на бога-слънце постят от изгрев до залез и не участвуват във военни действия.
Това ги накарало да си замълчат.
Няколко дни по-късно Велизарий преминал персийската граница начело на петнайсетхилядна войска и се установил на лагер на осем мили от Низивис. Заедно с него тръгнали и пет хиляди араби, предвождани от същия цар Харит ибн Джабала от Бостра, който го бе изоставил преди десет години по време на Ненужната битка и чието вероломство бе простено от Юстиниан. Персите били изпълнени е такова презрение към нашите войници, че било твърде вероятно да напуснат сигурните си укрепления и да излязат срещу Велизарий. Той се надявал по този начин да ги срази, да прегради пътя за отстъпление на главния им корпус, така че не повече от един-два ескадрона да успеят да се върнат в Низивис, и да превземе града, като изпрати един отряд свои хора, преоблечени в персийски доспехи, да се смесят с тези бегълци и да задържат портата отворена. Петър обаче се противопоставил на този план. Проявявайки нетърпение, равно единствено на предишната му мудност, той смятал, че персите трябва да бъдат сплашени чрез по-близкото разполагане на нашите войски около града. Настоявал да се установи на стан само на миля и половина от градските стени.