Междувременно Велизарий очаквал съобщение от цар Харит — или поне от Траян — за хода на военните действия и за разположените в Асирия персийски войски. Но вест не идвала и той започнал да се безпокои. Успял обаче да завземе Сисавран — градът бил претъпкан с избягали селяни и гладът го накарал да се предаде след шестседмична обсада. За разлика от пограничните градове Дара и Низивис, в Сисавран не поддържали постоянен запас от храна като предпазна мярка в случай на обсада, а внезапното появяване на Велизарий не позволило на жителите да съберат достатъчно жито от околните села. Велизарий им предложил великодушни условия — свобода за всички граждани християни от ромейски произход, тъй като това беше един от градовете, отстъпени преди век и половина на персите по силата на позорния договор на Йовиан, и избор между робство и служба във войската на император Юстиниан за осемстотинте персийски войници от гарнизона. Те избрали да служат при Юстиниан и бяха изпратени по-късно в Италия да се сражават срещу готите, както готите от личната конница на Велизарий бяха на свой ред прехвърлени в Месопотамия да се бият срещу персите. Укрепленията на Сисавран бяха сринати със земята.
От цар Харит все още нямало никаква вест и Велизарий се опасявал, че целият експедиционен корпус може да е попаднал в засада и да е бил унищожен. Свикал военен съвет и настоял да напреднат отвъд река Тигър — може би Харит се държал още в някой завзет по пътя град, очаквайки да получи помощ. Но нито един от военачалниците не подкрепил това негово предложение. Ливанците искали да се върнат заедно с войските си, тъй като двумесечният пост на сарацините бил вече изтекъл, а другите се оплаквали, че войниците им страдат жестоко от жегата и най-малко една трета от тях са неспособни да се бият. Всички започнали да протестират и да се надвикват, като все повтаряли: „Върни ни обратно. Не искаме да преминем Тигъра. Отказваме да вървим по-нататък. Върни ни обратно.“
Така поради перченето на Петър, предателството на цар Харит, лековерието на Йоан Епикурееца и малодушието на останалите военачалници Велизарий бе лишен от възможно най-голямата си победа. Защото, когато цар Хосроу научил в Колхида за нападението на арабите в Асирия и за превземането на Сисавран от Велизарий, той побързал да се върне по пътя, минаващ западно от езерото Ван по източния бряг на Тигър. Бил загубил вече почти половината си войска поради избухналата холерна епидемия. Загубил и половината от останалите си войници поради прекъсване на снабдяването: вестта за холерата накарала интендантския конвой да се върне обратно в Иверия. Забавяне причинило и срутването на почвата, което отнесло новия път точно в най-труднопроходимата му част и наложило повторното му проправяне. Ако Велизарий бе преминал Тигъра, щеше да пресрещне Хосроу и тъй като персите са били в плачевно състояние на глад и безредие, щеше без съмнение да прибави трети пленен цар към досегашните си дарове за Юстиниан.
Но не му било писано — Велизарий не могъл да убеди преките си подчинени да тръгнат на бой. Той натоварил болните на каруци и се оттеглил през Низивис към Дара.
В Константинопол ставаха странни неща. Като начало в столицата се появи един незаконен син на Теодора, роден от нея в Египет по време на онази злощастна година, когато бе напуснала увеселителното заведение и заминала за Пентапол. Бащата не беше видна личност — някакъв арабски търговец, починал неотдавна. Той я бе избавил от грижи за детето, което бе кръстил Йоан.
Теодора беше заявила на Юстиниан, че никога не е имала дете, и когато той я въздигна в патрициански ранг, тя подписа тържествена декларация в този смисъл. Йоан Кападокиеца беше опасен за Теодора тъкмо защото знаеше за съществуването на това дете — негови агенти в Египет го бяха осведомили за това, но без каквито и да било достоверни подробности. Теодора не можеше да бъде сигурна дали той не държи в ръцете си някакви доказателства, които да имат тежест пред Юстиниан; тя самата не бе успяла да открие местонахождението на сина си. Най-после младежът, Йоан Копелето, научил тайната за своето раждане от устата на умиращия си баща и пристигнал в Константинопол от Аден — град на Червено море, в който живеели. Той потърси среща с Теодора посредством господарката Антонина, за чийто първи съпруг знаел, че е бил съдружник на баща му. Ако е очаквал да бъде посрещнат с майчински сълзи и целувки и да получи видна длъжност в двора, много се е заблуждавал. Без да губи време, Теодора го обяви за побъркан и го затвори в една лудница, където той скоро умря. Не бе обичала бащата, защо сега трябваше да обича сина? Освен това той беше алчен, повърхностен и необразован.