Експедицията завърши катастрофално, както и можеше да се очаква. Първо, Максимин се задържа месеци наред в Гърция, като изпрати напред един от своите военачалници с известен брой продоволствени кораби, но с недостатъчна за освобождението на Неапол войска. Конницата на Тотила изненадала тази малка флота, когато екипажите слезли непредпазливо на брега при Салернум да се запасят с вода и да се поразтъпчат, и взела почти всички в плен. Тогава Максимин отплува за Сиракуза в Сицилия, откъдето изпрати останалите войници и останалите кораби пак на помощ на Неапол. Бе вече ноември, твърде късна есен за безопасни плавания. Силен северозападен вятър настигнал експедицията недалеч от Неапол и изтласкал корабите на брега — разбира се, точно на онзи бряг, където крал Тотила се бил разположил на стан със своите готи. Стотици воини, успели да се спасят от яростта на вълните, били натикани обратно в морето: от безмилостните готи, които не желаели да се обременяват с пленници. Ромейският военачалник, предвождащ експедицията, бил обаче пощаден. Сложили му един оглавник и го накарали да отиде в Неапол и да прикани жителите му да се предадат, тъй като не можели вече да разчитат на помощ и били застрашени от гладна смърт. Тотила обещал да пощади живота им.
И Неапол не закъснял да се предаде. Когато видял до какво изтощение са стигнали жителите му, Тотила проявил човечност и разбиране, твърде рядко срещани у един варварин. Той се погрижил да не натъпчат изведнъж празните си стомаси и да умрат, като постепенно възстановявал силите им чрез равномерно увеличаване на дажбите. Не прибягнал до отмъщение и дори пуснал гарнизона с военни почести, като снабдил войниците и с товарни животни, за да могат да стигнат до Рим. Освен това, за пример на собствените си хора и за насърчение на местното население, той екзекутирал един готски войник за изнасилване на италийска девойка, на която подарил за зестра цялото имущество на провинилия се. Тотила наредил обаче да бъдат сринати защитните стени на Неапол, така че дори и да бъде върнат, градът никога вече да не може да послужи като база за военни действия, насочени срещу готите.
Крал Тотила възнамерявал да се отправи след това към Рим, чийто гарнизон се намираше под командата на Йоан Кървавия, и да го превземе, защото гражданите симпатизирали на готите и щели да го посрещнат с добре дошъл. Но по това време чумата бе стигнала вече до Италия и по улиците на Рим навсякъде се търкаляли непогребани трупове. Тотила побързал да избяга от заразата. Част от войската му била изпратена да обсади Отранто, а той самият започнал, начело на останалата армия, обсада на Ауксимум и Тибур. Тибур бил превзет поради предателство и по този начин били прекъснати транспортните връзки между Рим и Етрурия, осигуряващи снабдяването с провизии на жителите на Рим. Колкото повече се разпадали имперските войски, толкова повече укрепвали силите на Тотила. Заплащането на ромейските войници зависеше от постъпленията от Италия — пари не можели вече да се намерят, понеже готите владеели почти всички земеделски области, а боеспособността на ромеите се определяше до голяма степен от получаваното възнаграждение.
Такова беше положението на нещата в Италия, когато Велизарий ни доведе от Константинопол. Преди това той мина през Тракия с четиристотинте си гвардейци, за да попълни войската си с нови набори. За пръв път от много години насам посети Чермен, своето родно място, и Адрианопол, където бе започнал военното си поприще. Земляците му го приветствуваха изключително радушно. Във всеки град, през който минаваше го очакваше тържествено посрещане: походът му се превърна едва ли не в царствено шествие. Четиристотинте катафракти, всички до един тракийци и герои от войните с готите, вандалите и персите, изглеждаха толкова внушителни и мъжествени със своите ризници и шлемове с бели пера, яздеха тъй уверено конете си и говореха с такова възхищение и любов за Велизарий, че най-малко четири хиляди новобранци се записаха под неговите знамена, хиляда и петстотин от които само от Адрианопол. В Тракия го наричаха „щастливеца Велизарий“ — освен че той самият никога не бе раняван, но и между неговите гвардейци, взели участие в толкова много славни сражения, имаше съвсем малко убити (поне докато служеха под неговата пряка команда), а мнозина бяха направили състояние. Велизарий се надяваше да намери тук оръжие и доспехи за новобранците, понеже в Адрианопол имаше немалко имперски оръжейни работилници, но отказаха да му ги дадат, независимо че бе готов да плати с чисто злато. Освен това българските хуни бяха обрали всички коне в Тракия по време на един неотдавнашен набег, с изключение на имперските стада, които бяха своевременно приютени зад стените на Тесалоника, така че остана и без коне. Нямаше оръжие, нямаше доспехи, нямаше и коне, а за да стане един новобранец добър конен боец, дори ако е свикнал със седлото, са необходими не по-малко от две години.