Отплувахме от Тракия, заобиколихме гръцкия бряг и хвърлихме котва в Спалатум, където се запасихме с провизии и намерихме оръжие, но не и брони за новобранците. От Спалатум Велизарий изпрати със задачата да освободи Отранто същия онзи Валентин, който бе предвождал градското опълчение в Нероновата равнина по време на отбраната на Рим; даде му две хиляди човека, повечето от тях необучени, и жито за една година. Валентин успя да освободи Отранто от обсадата в последния момент — гладът бе принудил гарнизона да вземе решение да се предаде на готите само четири дни по-късно. Велизарий не можеше да направи опит за слизане на брега в околностите на Рим, тъй като неприятелят охраняваше, с помощта на пленените кораби, цялото западно крайбрежие, затова ни поведе през Пола към Равена.
В Равена той призова местните готи да убедят своите съплеменници, сражаващи се на страната на крал Тотила, да си спомнят клетвата за вярност, дадена на императора. Но дори и името на Велизарий не бе в състояние да разколебае нито един от тях. С цел да си запази поне Емилия, той изпрати в тази област сто стари войници от своята лична гвардия, двеста от най-обещаващите новобранци, за които бе намерил коне и доспехи в Равена, и две хиляди души илирийска пехота. Столицата Болоня се предаде, но хранителните припаси бяха твърде оскъдни. Освен това илирите не бяха получавали възнаграждение от осемнайсет месеца и бяха крайно недоволни, че по време на техния престой в Италия е било допуснато българските хуни да нахлуят в Илирия и да отвлекат жените и децата им. Те заявиха внезапно, че се връщат в родината си, което и сториха, изоставяйки четиристотинте конници от личната гвардия да се оправят както могат. (Отначало Юстиниан се ядоса на илирите, но после им прости.) Така цяла Емилия попадна, в ръцете на неприятеля с изключение на крепостта Плаценция. Единствената сполука на експедицията беше успехът на конниците от личната гвардия, които предвождани от един тракиец на име Туримут, съумяха да си проправят път до Равена и да докарат оттам двеста коня и триста брони, принадлежали на убити от засада готи.
След това Велизарий изпрати Туримут в обсаденият от крал Тотила Ауксимум начело на хиляда човека — всичко, което можеше да отдели. Туримут успял да се промъкне в града през линията на готите без загуби, но след този смел набег бързо си дал сметка, че неговите хиляда души не са равностоен противник на трийсетхилядната готска армия, набъбнала до тези размери благодарение на изменниците от ромейската поиска. На онова, което било останало от гарнизона също не можел да разчита във военно отношение; Туримут говорил с началника и той се съгласил, че по-нататъшното присъствие на пристигналите подкрепления ще бъде по-скоро пречка, отколкото помощ, тъй като би означавало само повече гърла за хранене, и същата нощ нашата част се изтеглила от града. Готите били предупредени за намеренията на Туримут от един дезертьор и му устроили засада на четири мили от Ауксимум. Той загуби двеста души и всичките си товарни животни, останалите стигнаха благополучно до Ариминий.
Тотила бе разрушил укрепленията на всички превзети от него градове; Велизарий изпитваше нужда от по-добра база, отколкото представляваше Равена затова реши да укрепи отново Пизаурум, едно умбрийско пристанище между Ариминий и Ауксимум, където речната долина предлагаше добра паша за конете. Стените на Пизаурум бяха сринати наполовина и портите липсваха, но с обичайната си находчивост той изпрати свои хора да измерят широчината им и в Равена бяха изработени по мярка нови дъбови порти, обковани с желязо.
Туримут ги закара с кораби до Пизаурум и ги постави, а след това впрегна градското население да възстанови по-бързо стените. С него имаше три хиляди души, почти всички тракийски новобранци. Докато Тотила пристигне с войската си от Ауксимум, стените станаха достатъчно високи и можеха да бъдат отбранявани. Велизарий бе упражнявал усилено тези новобранци в стрелба с лък и те не се посрамиха. Смаян, Тотила отстъпи.
Велизарий изпрати на Юстиниан следното послание:
„Всемогъщи императоре,