Папа Вигилий — същият, който наследи сваления Силверий — бе получил неотдавна нареждане да напусне Рим и да отиде в Сицилия, където да изчака, докато бъде повикан в Константинопол. Юстиниан (който искаше да бъде запомнен като Велики, наред с другите си качества и постижения и заради таланта си на богослов) работеше от известно време върху един трактат и искаше да получи одобрението на папа Вигилий за него. Той се бе натъкнал на интересен проблем в доктрината за връзката между първото и второто лице на светата троица и му се струвате уместно да го обсъди с папата, преди да продължи по-нататък. Основната идея на трактата беше да предложи компромис между тези, които вярваха в едната природа на Сина божи, и онези, които вярваха, че той има две природи. По този начин голям брой еретици можеха да бъдат върнати в лоното на православието. Ще ви свестя подробностите на тази дискусия. Папа Вигилий не искаше да приеме сериозно богословската доктрина на императора, която беше объркана и противоречива, но не можеше да си позволи и да го обиди. Много повече го тревожеше един получен от него доклад за положението в Рим, съгласно който една крина жито се продавала там за пет номизми, а един вол за петдесет, а бедните ядели вече коприва и трева както при предишната обсада. Папата беше щедър човек и честен християнин, макар и да бе дал подкуп за поста си, затова не забрави трикратната заповед на Иисус към апостол Петър: „Паси Моите овци“, и нае малка флота от товарни кораби, които изпрати в пристанището на Рим с жито за градското население.
Папата постави начело на флотата един епископ, който направил голям завой, за да избегне готската блокада при Липарските острови, и докарал благополучно всички кораби в пристанището. Изпитал облекчение, когато със самото си пристигане видял, че имперското знаме продължава да се вее от кулата и че войниците от гарнизона го посрещат от стената с бурно махане на плащовете си. За зла участ той разбрал превратно сигнала, с който защитниците на пристанището искали не да го приветствуват, а да го предупредят за дебнещата то опасност. Едва корабите му били вързани здраво за пристана, и проехтял внезапен варварски крясък — два ескадрона от готите на Тотила изскочили от засада иззад един склад. Те завладели корабите и избили всички до крак, с изключение на епископа, когото завели вързан при Тотила. Ето какво се било случило: Валентин, нарушавайки изричната заповед на Велизарий, извел един-два дена преди това своите хиляда конници на бой срещу готите, но пътят му за връщане бил отрязан и той самият паднал убит заедно с почти всичките си хора. От един хълм обсадителите съзрели корабите на епископа, а малцината оцелели защитници на града били тъй слаби, че не могли да попречат на успешната засада на врага в пристанището. Плененият епископ (по съвпадение той също се казваше Валентин) бил подложен на щателен разпит от крал Тотила, който се надявал да изтръгне ценни военни сведения от него. Обаче епископът, като истински римлянин, не отговорил на въпросите на Тотила дори когато бил заплашен с измъчване. Кралят загубил търпение и заповядал да бъдат отсечени китките на двете му ръце. Стана ни много мъчно за този добър човек.
Самоубийствата от глад станали често явление в Рим. Ветеранът Бесас, огорчен от безотговорното отношение на Юстиниан към положението в Италия, се стремеше преди всичко към личното си обогатяване за сметка на гражданското население. По негова заповед всеки плебей, който искал да напусне обсадения град, трябвало да заплати за тази привилегия пет хиляди номизми, а от патрициите се изисквали по сто хиляди. Повечето патриции намирали тази цена за безбожна и предпочитали да останат въпреки големите мъчнотии. Зърно имало само във военните хамбари. Бесас го продавал малко по малко на все по-високи цени и с все по-големи примеси от трици, с което ограбвал и конете си. Когато златото не достигало, той приемал да му се заплати със стари сребърни съдове и кани, семейни реликви, но давал жито само срещу теглото им в сребро, без да държи сметка за стойността им като антики. Струва ми се, че Бесас е възнамерявал не след дълго да се предаде при условие той и неговите войници — също забогатели чрез продажба на част от дажбите си — да бъдат пуснати да си отидат с военни почести заедно с личното си имущество.