И така, рано сутринта на Никулден Велизарий беше готов да започне пътуването си нагоре по реката с помощта на весла и платна. Две хиляди гвардейци от неговата лична конница, за които нямаше коне, го следваха по двата бряга, а ездачите ги прикриваха. На тръгване господарката го прегърна, призова над него божията благословия и му пожела победа. Всички останали очаквахме с трепет развоя на събитията, застанали на защитните стени.
Към пладне пристигна на кон вестоносец с чудесии новини. Флотата на Велизарий се натъкнала първо на верига, опъната между двата бряга малко по-долу от преградата от трупи — същата онази верига, която бе използувал преди това самият той за защита на водениците по време на отбраната на града, — но пехотата пуснала облак стрели, преминала в настъпление, разпръснала постовете на двата края на веригата, откачила я и отворила път за корабите. Високата плаваща кула с дългата лодка на върха била теглена срещу течението от товарни животни. Тогава, докато стрелците в галерите и пехотинците на брега атакували яростно готите в двете укрепени кули, плаващата кула била издърпана точно срещу вражеската кула на брега. Чак сега станал ясен замисълът на Велизарий. Дългата лодка била внезапно спусната от скрипеца и се стоварила върху струпаните на кулата готи, а в същото време към нея полетели дузина пламтящи факли. Лодката била пълна е катран, масло, смола и други леснозапалими вещества, така че за по-малко от минута цялата вражеска кула била обхваната от пламъци. Един готски ескадрон се опитал да нападне по брега, но се разколебал при вида на горящата кула и писъците на погълнатите от огнената стихия хора. Нашата пехота го обърнала в бягство. Велизарий започнал да разбива веригата от трупи и бил готов да продължи настъплението веднага щом Бесас предприеме уговореното нападение. Двеста готи изгорели живи в кулата, а гарнизонът на другата кула избягал.
Когато арменецът Исак чу новината, той нададе радостен вик, последван от всички нас, останалите в пристанището. Реши, че е време да завоюва своя дял от славата, като нападне един ограден с колове готски лагер, разположен на половин миля от нас и охраняващ Остия. Исак събра отряд от сто конници и препусна към делтата на реката, викайки на господарката Антонина:
— Оставям крепостта в твоите сигурни ръце, милостива господарке! Скоро ще се върна с богати дарове.
Но той не се върна изобщо. Превзел лагера при първото нападение, разпръснал гарнизона и ранил смъртно началника. Готите обаче разбрали, че това не е преден отряд на голяма армия, а само един безумец начело на стотина луди глави. Побързали да се върнат и заварили хората на Исак да грабят шатрите. Исак паднал убит и най-много десетина души от неговите хора успяха да се доберат до укрепленията. Един от тях, като видял, че пътят му за връщане е отрязан, препуснал нагоре към гърлото на делтата и се провикнал към един преден пост, оставен на другия бряг от Велизарий:
— Другари, Исак е убит! Аз единствен от неговите хора се спасих, но съм ранен в хълбока. Моля ви, пренесете ме през реката! — И с тези думи припаднал.
Докато го пренасяли през реката заедно с коня му на някакъв сал, един от постовете препуснал към преградата от трупи да занесе на Велизарий лошата вест. Ето какво му предал той:
— Уви, предводителю, всичко е загубено на пристанището. Исак е бил убит от готите заедно с целия гарнизон с изключение само на един човек, твоя гвардеец Сисифрид, който успял да избяга и бе пренесен ранен през реката в началото на делтата.
Велизарий познаваше Сисифрид като храбър, верен, изобретателен воин, а и на вестоносеца можеше напълно да се разчита, така че не му оставало друго, освен да повярва на тази новина. Първият въпрос, който задал със сподавена въздишка, бил:
— А моята съпруга, патрицианката Антонина?
— Не зная — отвърнал лостовият. — Думите на Сисифрид бяха: „Единствен аз останах от хората на Исак.“
Коленете на Велизарий се разтреперили. Сълзи рукнали от очите му и той останал за известно време безмълвен. Прекръстил се и замърморил сподавено молитва. Не след дълго обаче успял да овладее отново чувствата си — може би си е спомнил как Гелимер, вандалският крал, изгуби цяло едно сражение заради ненавременната си скръб по любимия брат. Било вече три часа, а Бесас все още не предприемал уговореното нападение, макар че сигурно бил забелязал горящата кула и разрушената водна преграда. Нима Велизарий трябвало да се изправи сам срещу цялата готска войска? Това щяло да бъде дръзко до лудост. И все пак щял да го стори с надеждата, че Бесас ще се притече на помощ, щом галерите наближат града, но смятал, че падането на пристанището е отрязало пътя му към морето, тъй като Остия бе също завоювана от врага, и едно поражение при тези обстоятелства би означавало сигурна катастрофа. Единствената му надежда била да се върне незабавно и да превземе отново пристанището. Той дал нареждане на всички галери да поемат обратен курс, качил пехотинците на борда, свикал конницата с тръбен сигнал и се спуснал бързо по течението на реката. Надявал се може би, че все още няма да е късно да изтръгне крепостта от ръцете на врага и да отмъсти за дадените жертви.