Когато Юстиниан разбрал какво става, той се ядосал и обезпокоил. Възбуждението на тълпата нарастваше непрестанно, по улиците се чуваха изменнически призиви, а пред двореца изразите на недоволство добиваха застрашителни размери. По стените на обществените сгради се появиха набързо надраскани е тебешир надписи, като Justinmnus ab iniustitis“ („Юстиниан, наречен така заради своята несправедливост“), на латински, и „Слепият Самсон погуби един цар и неговия двор“ на гръцки.
Юстиниан изпратил бързо да повикат шамбелана и наредил да бъде написан едикт за помилване, който той подписал и с който връщаше на Велизарий всичките му титли й имущества. Слепецът бе съпроводен от почетната свита на своите ветерани до дома си. Той раздели между тях събраната милостиня — по двеста златни номизми на всеки един, — а тасът бе върнат на игумена на манастира.
Господарката Антонина бе също освободена от Крепостта на покаянието. Няколкото седмици, които оставаха още на Велизарий, преминаха в безоблачно спокойствие. Господарката Антонина бе неотлъчно до него. Всеки ден го посещаваха трима-четирима от ветераните да си побъбрят за старото време, като се редуваха помежду си. Беше му забравено да напуска имението си, защото Юстиниан се страхуваше от народа, но той стана обект на такова внимание, толкова много хора искаха да го посетят, че приличаше по-скоро на владетел, приемащ верните си поданици, отколкото на осъден изгнаник.
Велизарий почина по време на сън в тринайсетия ден на месец март, лето господне 565-то. Когато го обличаха за погребението, силно впечатление направи липсата на каквито и да било белези от многобройните кървави битки, водени от него из целия свят. Господарката Антонина прие спокойно смъртта му, както би пожелал и самият той, и каза:
— Така е, единствените си рани той получи от ръката на собствения си император.
Преди да изтече годината, на тринайсетия ден на месец ноември, умря от гангрена и Юстиниан. Къде е отишла душата на всеки един от тях — по този въпрос нека спорят християните. Казват обаче, че краят на Юстиниан бил отвратителен и зловещ — когато най-после душата му се отделила с вик на ужас от тялото, гласът на бащата на лъжата прокънтял из дворцовите покои в злокобна пародия на Свещеното писание: „Този е моят възлюбен Син, в когото е моето благоволение.“
Така желанието на Юстиниан да надживее смъртния си враг Велизарий се изпълни. Ала от четиримата толкова тясно свързани помежду си герои на това повествование — Юстиниан, Теодора, Велизарий и Антонина — най-дълговечна се оказа моята любима господарка. След смъртта на Велизарий тя заживя много уединено и тихо — скоро аз останах единственият човек, с когото разменяше по някоя дума. Накрая поиска от мен да я заведа в манастира, където дъщеря й Йоанина бе станала вече игуменка. Тук, малко след като се помири с Йоанина, тя си отиде от този свят. Всичките си пари, с изключение на една напълно достатъчна за моите нужди годишна рента, Антонина завеща на същия този манастир.
А аз надживях дори и Нарзес. Нека разкажа за неговия край, и свършвам. След смъртта на Юстиниан престолът бе наследен от Юстин — не братовият му внук Юстин, синът на Герман, а един по-възрастен братовчед, син на сестрата на Юстиниан Вигиланция. Тогава срещу Нарзес, който продължаваше да бъде префект на Италия, постъпи оплакване от една делегация италийци, пристигнали при Юстин в Константинопол. Нарзес бе управлявал добре и с твърда ръка, но страната беше толкова бедна, че събирането на данъците не можеше да не се почувствува като насилнически акт. Юстин се съгласи да отзове Нарзес и писа в Италия, че Нарзес трябва да бъде освободен от отговорния си пост поради напреднала възраст. Нарзес отстъпи властта и титлата на някой си Лонгин, напусна двореца в Равена и се оттегли в една вила близо до Неапол. Тук той получил обидно лично писмо от София, внучката на сестрата на Теодора — Анастасия, станала сега императрица. В него София отбелязвала е подчертана жестокост, че Нарзес бил сторил добре, като предоставил военното изкуство на мъжете, и го приканвала да се върне към предишното си занимание — предене на вълна заедно с момите в двореца. Причината за това злонамерено послание бе едно незабравено оскърбление от страна на някогашния шамбелан.
Когато Нарзес прочел писмото, той се провикнал:
— Такава нишка ще изпреда на нейна светлост, че цял живот няма да може да я разпреде!
И запреде нишката на интрига с врага отвъд северната граница. (Може и да не ми повярвате, но макар и деветдесет и четири годишен, Нарзес бе така деен умствено и физически, както са малко мъже на петдесет. На деветдесет и една годишна възраст той спечели голяма победа срещу разбунтувалия се патриций Видин и подкрепилите го франки и алемани.)