Междувременно разногласията с папата бяха преодолени, тъй като Юстин беше по-правоверен от самия папа, както обичаше малко детински да се хвали, и всички епископи и свещеници монофизити бяха отстранени от своите постове. Любопитно е, че Теодора, макар и да беше вярна привърженичка на сините, или по-скоро заклет враг на зелените, в религиозно отношение симпатизираше на монофизитите, също както Йоан Кападокиеца, макар и „зелен“, беше по убеждение православен. Тя застъпваше възгледа (който ми се струва много логичен), че ако Синът божи имаше две природи, един толкова странен факт не би могъл да остане неспоменат поне от евангелистите или от останалите апостоли, ако не и от самия Христос, но никъде няма и намек за това. Възражението на Юстиниан беше, че двойствената природа е нещо доста обикновено, макар при обикновените хора тя да е отчасти човешка и отчасти демонична. (Това беше съвсем вярно в неговия случай.) На това Теодора отвръщаше:
„Демоните са много на брой и седем от тях, струва ми се, могат да влязат наведнъж в тялото на един човек. Но бог е вечно един — това е богословска аксиома, и затова, ако Иисус е бил наистина бог, той непременно е с една природа.“
Велизарий, който беше православен, макар и не фанатик, завърши военното училище с отличие и се прояви като великолепен стотник на дворцовата стража. Сега униформата му беше зелена туника с червена подплата, златна яка и червен герб със син кант, осеян с черни звезди. Той не се месеше в разприте между партиите, нито прахосваше времето си в лентяйство, затова Юстин го набеляза за бързо повишение и го насърчи да разработи нова система за обучение на конницата с хората под негова команда. Той разви подробно плана си, за който бе споменал на известното пиршество в Адрианопол, да въоръжи тежката конница не само с копия, но и с лъкове, за да бъде действена както в отделни схватки, така и като ударни части. Юстин беше стар и опитен войн и идеите на Велизарий му харесаха. Възхищаваше се и от единството между Велизарий и неговите побратими стотници — Руфин, Йоан Арменеца и Улиарис. Когато стана император, той им разреши да обучават една част от новобранци в този нов стил и да организират с тях набези отвъд Дунава.
Велизарий въоръжи всичките си хора с дълго копие и с лък, който не беше много скорострелен, но чиито стрели можеха да пробият всяка броня. Раздаде им и по един малък, удобен щит, завързан с ремък към ръката, в който се поместваха половин дузина остри, къси метателни копия. Тези копия вършеха добра работа при близък бой. Хващаха се откъм оперения край, вдигаха се отвесно като факли и се мятаха напред и надолу. Върховете им бяха тежки, а перата ги насочваха право към целта. Когато и копието се окажеше безполезно, последното оръжие, до което прибягваха, беше един тежък, широк меч, окачен в ножница на лявото им бедро. Овладяването на всички тези оръжия, без да се губи управлението на коня, изискваше дълги месеци упражнения. Лъкът например изисква употребата на двете ръце, затова Велизарий обучи хората си да управляват коня без помощта на юзда, само с натиск на коляното и петата. Но въведе и едно ново приспособление — стоманените стремена, които бяха окачени с ремъци за седлото и помагаха при възсядането и ездата на тежките коне, към които той имаше определено предпочитание. Стремената се използуват днес навсякъде във войската, макар че отначало бяха презирани като немъжествени. Накрая той снабди хората си с широки, меки седла, пред които се връзваха вълнените им наметала за студено или дъждовно време. Те носеха дълги ризници без ръкави и високи ботуши от необработена кожа. Когато не се употребяваше, лъкът се носеше през рамо на гърба, стрелите стояха в колчан до меча, а копието — в кожен калъф от дясната страна.