Чудовището се приближавало все повече и повече и Велизарий дал заповед за стрелба. Копието профучало във въздуха и пронизало от единия до другия край… бурето, в което благоразумните доброволци, уплашени до смърт от яростта на Порфирий, и този път предпочели да се целят. Порфирий се задоволил да замахне веднъж с опашката, помитайки две дузини гребла, а после се гмурнал и изчезнал. Но преди това Велизарий изпратил в туловището му една тежка стрела от коравия си стоманен лък, като онези, които се използуват от защитниците на някой обсаден град, когато неприятелят се опитва да превземе градските порти под прикритието на много дебели щитове. Той се прицелил там, където според него би трябвало да се намира мозъкът, но китът има доста странно телесно устройство и стрелата изчезнала в слоя от защитна мас.
Преследвачите не видели никога вече Порфирий. След като кръстосвали пролива няколко дни, те се върнали обратно. Моряците се наговорили помежду си за една версия, която не накърнявала гордостта им. Според техния разказ Велизарий стрелял със своя лък, но не улучил и чак тогава те стреляли с балистата. Копието попаднало право в зиналата паст на Порфирий, но китът отхапал дръжката и се отдалечил с мощен рев, ала върхът на копието останал дълбоко забит в гърлото му.
„Скоро той ще умре от раните си — хвалели се те — и вие ще познаете нашето копие по цвета му.“
Зелените обаче не приели тези твърдения, още повече, че Велизарий отказал да ги подкрепи. Единствените му думи били:
„Доброволците боравеха много енергично със своята балиста и доказаха, че са много добри стрелци. Предадох официален доклад на негова светлост императора. Без съмнение той ще го направи публично достояние, когато му дойде времето.“
Но за да спаси честта на сините, Юстин така и не обнародвал доклада.
Дълги години след това Порфирий продължил да къса мрежи и да поврежда кораби. Зелените, макар и убедени, че сините са се проявили като страхливци, съвсем не искаха да стават за смях, като се заемат на свой ред да унищожат Порфирий.
Глава пета
Война с Персия
Императорът на ромеите и великият цар на персите са стари врагове, но те гледат на себе си, взети заедно, като на двете очи на света и двата фара на цивилизацията. За всекиго от тях самото съществуване на другия е една утеха в уединението на собственото му свещено призвание и в царствените писма, които си разменят, не само във време на мир, но и във време на война, винаги има една нотка на сърдечност и приятелство. Те се поздравяват като стари противници на табла, които играят всеки ден във винопродавницата, за да определят кой ще плати виното. Едното око, или единият фар, свети над голяма част от Европа, а също и над Мала Азия и част от Африка; другото — над необятните простори на азиатския континент. Вярно е, че и в двата случая суверенитетът, упражняван над голям брой територии, е само номинален. Персите не могат да упражняват контрол над такива отдалечени сатрапии като Бактрия, Согдиана и Арахосия, а ромеите по времето, за което разказвам, фактически бяха отстъпили Британия на пиктите и саксите, Галия — на франките и бургундите, Северна Африка — на вандалите и маврите, Испания — на едно готско племе и Италия, заедно със самия Рим — на друго. И все пак голяма част от света беше и все още е под действителната власт на единия или на другия от тези двама владетели, а друга голяма част — под тяхната номинална власт.
За щастие на световния мир пясъчни пустини и високи скалисти планини разделят двете царства почти по цялото протежение на общата им граница — тя започва от източния бряг на Черно море, минава през Армения и покрай Сирия и стига до северния край на Червено море. Много редки са случаите в световната история, когато западните армии са успявали да завладеят азиатски територии отвъд тази граница или пък източните войски — да навлязат в Европа или Африка. Но дори когато това е ставало, завоеванията не са се оказвали дълготрайни. Ксеркс Персийски не успя да покори Гърция въпреки огромните войски, които прехвърли в Европа по моста от лодки през Хелеспонт; Александър Велики победи Персия, но огромната му империя не можа да го надживее. Обикновено нападателите и от двете страни са били отблъсквани недалеч от границата или в случай на успех не са правили опити да задържат новозавзетите територии, а са се оттегляли, след като са взимали контрибуции под една или друга форма. Тези сблъсъци са ставали почти винаги в Месопотамия, между горните течения на Тигър и Ефрат. Указаната област е най-удобна като бойно поле, но дава по-големи предимства на персите, тъй като им осигурява бърз достъп до складовете за храна и гарнизонните градове.