С увеличаване на търсенето китайските продавачи повишиха цената на суровата коприна, а персите, които не искаха цялата печалба да отиде в ръцете на китайците, увеличиха прекупната цена повече, отколкото се полагаше. При това положение нашите търговци, в невъзможността си да извлекат каквато и да е печалба ако купуват на тази цена, решиха да търгуват направо с китайците, като се опитат да използуват един стар търговски път, минаващ северно от персийската територия, отвъд Каспийско море; този дълъг, но удобен път стига до нашите земи през един тесен проход в Кавказките планини, източно от Черно море и близо до границата с Колхида — една богата, приятелска нам страна. Именно в Колхида е отишъл някога с аргонавтите Язон, за да донесе Златното руно, което според мен е символ за богатствата на Ориента, стигащи до нас по този северен път. Като решиха да го открият повторно, нашите търговци си даваха сметка, че ще трябва да плащат такса на дивите хуни, през чиито земи преминаваше той, но се надяваха те да се задоволят с по-малко пари от персите. Най-могъщото и най-близко от тези племена беше племето на белите хуни — наречени така, понеже приличат на европейци, за разлика от останалите хуни, които ни изглеждат като зли жълти зверове. Белите хуни живееха между Каспийско и Черно море и бяха заклети врагове на персите. Даровете, поднесени на това племе в подходящ момент с цел то да бъде склонено да нападне Персия от север, са спасявали неведнъж нашите граници от големи неприятности.
Планът на търговците обаче се провали. Персите научили за него и уговорили китайците да търгуват само с тях. Тогава цар Гобад писа саркастично на император Анастасий, че белите хуни му възложили да събира данъка, който ромеите бяха обещали да им дават за правото да използуват северния път. Ако Анастасий все още желаел да купува коприна той трябвало следователно да заеме първо пари на персийската хазна, с която те да обезщетят разочарованите хуни. Анастасий естествено отхвърли с възмущение това искане и Гобад нахлу в Ромейска Армения с малка, но добре обучена войска, като обсади важния град Амида по горното поречие на Тигър. Анастасий изпрати петдесет и две хилядна армия в помощ на обсадения град, но повери нейното командуване не на един-единствен некадърен военачалник, какъвто беше обичаят, а на няколко некадърни, равни по чин военачалници, които непрекъснато оборваха взаимно тактическите си планове и не можеха да постигнат съгласие по нито един въпрос. Ето защо тази огромна войска бе бита в няколко решаващи сражения, а някои отряди избягаха, без изобщо да се осмелят да влязат в бой. Това така подрони нашата репутация на Изток, че ако вниманието на Гобад не бе отвлечено от едно хунско нахлуване от север (Анастасий подкупи белите хуни, като плати обещаната такса в двоен размер), той щеше да се опита да завземе цяла Сирия и Мала Азия и без съмнение щеше да успее. Великият цар бе превзел вече Амида след дълга обсада поради небрежността на някакви арменски монаси, на които било възложено да охраняват една от кулите, но те така обилно се наяли и напили след дългите пости, че заспали, а персите пропълзели в кулата по един стар подземен ходник и изклали монасите до крак. При нападението самият Гобад проявил изключителна енергия за човек на шейсет години. Изкачвайки се по една обсадна стълба с меч в ръка, той заплашил да прободе с него всеки перс, който тръгне да се връща назад. Разказват, че персийските магове го убедили да не вдига обсадата, както мислел вече да стори, когато тя се проточила прекалено дълго, поради едно благоприятно знамение: група леки жени на градската стена започнали да се присмиват на персите, като си вдигали полите и викали: