— Патриций ли е?
— Да, патриций. Млад, хубав, чудесен войник — нашият най-добър предводител на конницата.
Господарката се разсмяла:
— О, Теодора, ние двете с теб явно сме се спрели на един и същи човек. Ами ако Велизарий откаже?
— Няма да откаже. Това ще бъде моя заповед, дадена в името на императора.
В голямата си радост господарката се сетила и за своята кошница. Тя казала:
— Теодора, това е най-щастливият ден в моя живот. Но имам възможност да направя такъв подарък на василевса и на теб, който, вярвам, ще ви възнагради стократно за вашата доброта към мен.
Извадила едно черничево клонче и показала на Теодора три гъсеници, хранещи се от него.
— Тайната на коприната — заявила тя.
Императрицата сякаш не повярвала. Тогава господарката й показала копринените пашкули, в които бубите се завиват, когато им дойде времето да се превърнат в пеперуди, и разказала как е получила тази безценна стока.
— Покойният ми съпруг беше несторианец по религиозни убеждения, тъй като бе от Антиохия — родното място на тази ерес.
За нея не било необходимо да обяснява на Теодора какво представлява несторианството, но за читателите ще поясня, че то е само още едно от многобройните различни схващания за природата на Сина божи и се основава по-скоро на логиката, отколкото на мистицизма. Несторианите поддържат, че Синът имал две самостоятелни природи — човешка и божествена, всяка от които била цялостна, а следователно и индивидуална, тъй като индивидуалността била съществен белег на цялостната природа, и затова тези две природи не можели да се схващат като съединени (съгласно православното схващане), а само за свързани. Що се отнася до божествената природа на Сина, това било въплъщение на Отца в него, подобно на въплъщението на Отца в светците, макар че при светците то се изявявало в далеч по-малка степен. Това схващане бе анатемосано като принизяващо достойнството на Сина и поради опасно близкото му сходство с плотинианската ерес, която най-грубо отрича на Сина каквато и да е божественост.
— Един ден двама монаси несториани — продължила господарката — дойдоха тайно при моя съпруг и се оплакаха, че техният манастир в Ливан бил затворен по заповед на патриарха на Антиохия и сега те били изгонени и пръснати по света. Предложиха да заминат за някоя много далечна страна — Индия, Абисиния или Китай — и да проповядват словото божие там. Но нямаха никакви пари, сандалите им бяха вече износени, расата им — в дрипи, а събраната милостиня — нищожна. Мъжът ми ги утеши, нареди да ги вземат в един от неговите кервани, заминаващи за Персия, и им даде пари да продължат, ако искат, чак до Китай, където имаше широко поле за мисионерска дейност, още повече, че едно несторианско общество се бе установило вече там. Монасите отправиха възхвала към всевишния, благодариха от сърце на мъжа ми и го запитаха какво биха могли да направят на свой ред за него. Той отвърна полушеговито:
„Молете се за мен всяка сутрин и всяка вечер и когато се върнете, донесете тайната на коприната — това ще ви осигури верска свобода до края на живота ви.“
Тези простодушни мъже отишли в Китай, след като преживели много страдания по пътя, и останали там една година, проповядвайки Евангелието. Вярвали, че за да могат да ги разберат местните хора, дарбата да говорят чужди езици ще ги осени свише, както това станало навремето с първоапостолите. Но тя не ги осенила, а китайският език е изключително труден, ако се изучава по обикновения човешки начин, тъй като се състои от малко на брой думи, които постоянно менят значението си в зависимост от мястото на ударението при техния изговор. И така, нашите монаси можели само да въздишат, да се мръщят, да сочат към небето и да говорят със сериозен тон на своя сирийски диалект, докато обикаляли от село на село. Някои от техните слушатели се смеели, други ги съжалявали, а трети ги вземали за божи хора и им давали милостиня.
Един ден те минали през някаква неохранявана черничева градина; и видели наблизо как група жени под един навес размотавали копринени нишки от пашкули и ги навивали на чилета. Монасите откраднали един пашкул, разнищили го, открили вътре гъсеница, която приличала на забелязаните от тях по черничевите листа, и се досетили, че целият цикъл вероятно е: ларва, гъсеница, пашкул, пеперуда, яйце и отново ларва. Останали в околността, докато настъпил сезонът на пеперудите, върнали се в черничевата градина, събрали яйца на копринената буба и ги скрили в кух бамбуков бастун — както според легендата Прометей някога скрил откраднатия от небесните селения огън в кухо стъбло от нартикс. Запушили плътно бастуна с восък и поели дългия обратен път през Персия. Пристигнали в Антиохия една година и два месеца след запечатването на яйцата, но като ги заровили в топло торище, те се излюпили. Ларвите се хранели с черничеви листа, които монасите набрали предварително за тях. Ето виж, няколко пашкула са вече завити.