„Велизарий, носител на Стоманения шлем, уверява персийския пълководец, че му е приготвена не само гореща баня, но и студено обливане.“
Човекът, който се почувствувал най-засегнат от посланието на Фируз, бил, колкото и странно да е това, не Велизарий, а един обикновен баняджия. Става дума за същия този Андрей, който бил навремето роб и носел ученическата чанта на Велизарий. Няколко години преди това Андрей бе получил свободата си в Константинопол и преподаваше в едно училище по борба недалеч от висшата школа, преди да замине на Изток и да се присъедини към Велизарий в Дара.
Тактическият проблем на Велизарий се свеждал до познатия проблем на бедния селски ханджия, който внезапно се вижда принуден да нагости цял керван гладни странници, а именно как да посрещне многобройните пришълци с малко провизии. И той, подобно на ханджията, знаел добре, че онова малко, с което разполага, е на всичко отгоре и лошокачествено; и той, също както ханджията, решил проблема чрез грижливо подреждане на трапезата и храбра усмивка, като предложил първо най-добрата храна и най-хубавото вино, запазвайки по-лошите за резерва. По-лошите провизии, това била неговата пехота, половината от състава на която били новобранци. Велизарий решил, поради краткото време, с което разполагал, да не се опитва да обучава новобранците на повече от едно военно изкуство, затова избрал да ги направи стрелци. Раздал им дълги, жилави лъкове и определил възнаграждението им в зависимост от нарастващата им сръчност при боравенето с тези оръжия. Всъщност те се обучавали единствено в така наречената от него „разсеяна стрелба“. От тях се искало само всеки стрелец да бъде в състояние да изпрати целия си колчан от четирийсет стрели на не по-малко от шейсет крачки, без ъгълът на разсейване да надхвърля десет градуса. За съсредоточените неприятелски сили тази точност била напълно достатъчна. По негово нареждане вече бил произведени огромен брой стрели, но военните майстори продължавали да коват нови върхове, да подрязват и оперяват нови стъбла. Обучената пехота упражнявала до съвършенство също една-единствена операция — защитата на тесен мост срещу атаките на вражеската конница или пехота. Войниците били снабдени с ризници от метални брънки и копия с различна дължина; при упражненията Велизарий ги подреждал във въведения от Александър строй на фалангата, в чиято предна част стърчат едно до друго остри копия като шиповете на индийски бодливец. Частично обучената пехота се упражнявала в мятане на копие.
Най-добрата храна и най-хубавото вино, ако се придържаме към метафората за бедния ханджия, била неговата конница. Велизарий разделил временно личната си конница на шест части, които прикрепил към всеки от шестте ескадрона тежка конница, за да им служат като образец за подражание; не ги представил като техни учители — те само предизвиквали останалите на състезание по сръчно боравене с лъка, копието и коня, но фактически се превърнали в истински наставници. Той разполагал и с два ескадрона лека конница, съставени от масагетски хуни от земите отвъд Бухара и Самарканд, стари неприятели на Персия. Имал също половин ескадрон херулски хуни, които лятно време обитават Крим — те са скорострелни майстори на лъка, а за близък бой носят дълги копия и широки мечове. Облечени са с кожени дрехи, обшити с леки метални пластини, но нямат друга броня. (Леката конница според Велизарий играе много важна роля за охраната на предните гранични постове, но трябва да бъде подкрепяна от мощната ударна сила на разположена наблизо тежка конница. Империята не разполагаше с достатъчно многобройна лека конница, което се вижда и от обстоятелството, че както херулските, така и масагетските хуни живеят на стотици мили от ромейската граница.)
Велизарий излязъл пред Дара, малко след мястото за провеждане на паради покрай големия ров. Той очертал с колчета една извита линия от окопи, които да бъдат изкопани шест стъпки дълбоки и дванайсет стъпки широки, с по един тесен мост на всеки сто крачки. Окопната система, погледната от крепостта, приличала на рисунка на шапка с четвъртито дъно и широка периферия, като дъното минавало по отдалечения край на парадното поле. Доколкото сражението щяло да се състои по инициатива на персите, чиято цел бе завземането и разрушаването на Дара, Велизарий можел да си позволи да избере защитна тактика — всъщност да премине в нападение с войските, с които разполагал, би било крайно неблагоразумно.
От трите страни на отворения централен четириъгълник, тоест около входа на окопната система, Велизарий разположил пехотата; фалангите на копиеносците, подкрепяни от копиехвъргачите, охранявали мостовете, а стрелците били строени по дължината на окопа между тях. Окопът имал остри колове по цялото си протежение и бил толкова широк, че не можел да бъде прескочен на кон. Отпред по фланговете, зад предните окопи (периферията на шапката), той разположил тежката конница. Тук мостовете над окопите били малко по-широки, за да позволят по-бързо придвижване. Като свързващо звено между центъра и крилата във всеки ъгъл на входа застанали по шестстотин масагетски хуни, готови да подложат неприятеля на кръстосан обстрел, ако тръгне срещу пехотата, или да се притекат на помощ на някоя от фланговите конници, ако изпадне в затруднено положение. В резерв оставали личната му конница, сега вече отново обединена, и херулските хуни.