Андрей обаче се отказал от чина десетник в личната конница. Този ден той бил извършил един изключителен подвиг пред очите на седемдесет хиляди души, а повтаряйки го, доказал, че това се дължи на неговото умение, а не на късмета му. Ако ще още сто години да живее, никога не би му се удало да надмине този двоен подвиг, който завинаги ще се разказва около лагерните огньове, във винопродавниците и в писмените истории на войните. Затова той се върнал при своите пешкири, сюнгери и пещи, за да стане отново най-обикновен, баняджия, и никога вече не го видели да облича броня — с едно-единствено, крайно наложително изключение, за което ще разкажа, когато му дойде времето.
Рано на другата сутрин пристигнал низивийският гарнизон, с което числеността на персийските войски достигнала общо петдесет хиляди души, тоест два пъти повече от онова, с което разполагал Велизарий. Когато научил новината, той казал:
„Малко са военачалниците, които могат да командуват четирийсет хиляди души по време на бой, но още по-малко са онези, които могат да командуват петдесет хиляди.“
Неговото предположение, че Фируз ще бъде до известна степен затруднен от голямата численост на своята войска, изглежда се потвърждавало. Защото сега тя била подредена в две еднакви бойни линии, втората от които подкрепяла първата. Велизарий отсъдил:
„Решение на десетник, който обучава новобранци. Би могъл да използува предната линия, за да ме откъсне от Дара, а с останалите сили да нанесе удар върху моите съобщителни връзки!“
Междувременно той и магистърът на официите изпратили заедно едно писмо до Фируз, с което му предлагали да оттегли персийската войска в Низивис, вместо да предизвиква отчаяна и ненужна битка. Текстът бил написан в по-голямата си част от Велизарий; едно характерно изречение от него още се помни:
„Никой човек, притежаващ поне малко здрав разум, не може да изпитва удоволствие от войната, дори когато тази война е необходима; пълководецът, който пръв започва враждебни действия, носи тежка отговорност не само пред своите войници, но и пред целия си народ за бедствията и ужасите, неизбежни при всяка война.“
Магистърът ма официите добавил един пасаж в смисъл, че Юстиниан се готви да възобнови мирните преговори и неговият личен пратеник е тръгнал вече от Антиохия, но че едно стълкновение при Дара би сложило незабавно край на всички надежди за мирно уреждане на въпроса.
Фируз отговорил, че Персия е била тъй често мамена от мирните изявления на ромейските пратеници, че нейното търпение е вече изчерпано: единствено войната можела сега да поправи извършените несправедливости. Никакъв мирен договор не можел вече да бъде възприет сериозно, особено ако е скрепен с ромейски клетви.
Велизарий и магистърът на официите отговорили, че те са казали всичко, което е възможно да се каже с чест, и че тази кореспонденция — достоверни копия от техните собствени писма и от персийския отговор — ще бъде закачена на следния ден към знамето на империята като свидетелство пред бога на християните, че ромеите са положили всички усилия, за да избягнат едно безполезно сражение.
Фируз отговорил:
„Персите също имат свой бог, по-древен и по-могъщ от вашия — утре той ще ни въведе невредими в Дара.“
Тогава Велизарий се обърнал към войската си, строена зад окопа в центъра. Той заговорил с висок глас, бавно и ясно, така че всеки воин го чувал тъй добре, сякаш присъствувал на разговор в покоите му; подбирал прости думи, първо на войнишки латински, а после на гръцки, за да може да бъде разбран от всички. Обяснил, че причината, поради която ромейските войски невинаги са печелили досегашните си битки с персите, макар и да ги превъзхождат по смелост, оръжие и физическа подготовка, е единствено в това, че не са били дисциплинирани. Тази грешка може обаче лесно да се поправи. Ако всеки боец се подчинява на своите началници както при настъпление, така и при отстъпление, поражението би било невъзможно. Редовият войник трябва да води сражението, сякаш е на учение, а при учение е явно по-лесно да се подчиняваш на заповедите, вместо да нарушаваш строя или да действуваш по личен подтик. Тактическото ръководство на боя трябва да остане в отговорните ръце на пълководеца, тоест на него, който е дал ясни указания на подчинените си военачалници как да действуват при едно или друго възможно развитие на битката. Редовият войник трябва да бъде до такава степен погълнат от грижата за собствените си оръжия и за запазването на строевия ред, че да не му остава време да се впуска в неуместни догадки за хода на сражението като цяло. Той трябва да има пълно упование в доказаната съобразителност и преданост на своите началници. Велизарий споменал с присмех и вражеската пехота, само половината от състава на която били обучени войници.