Обикновено живеят с непрекъснати и междуродови разпри, но понякога един благородник успява да наложи властта си на голям брой родове и тогава той бива обявен за хан. Издигането на някой хан е винаги знак за двете империи да се пазят от набези през границата.
Толкова за хуните.
Глава осма
Ненужната битка
Тази победа стана причина за заминаването на господарката Антонина за Дара — императрица Теодора я изпрати при Велизарий с лично поздравително послание и подаръци. Съвсем естествено и император Юстиниан изпрати послание и дарове, но не знаеше, че Теодора е сторила същото, защото тя не бе споделила с него това свое намерение. Двете пратеничества отплуваха независимо едно от друго. Като дар Юстиниан изпращаше официална мантия, извезана с тежка златна нишка и украсена с маргарит, илюстрован требник в подвързия от красиво изрязана слонова кост и една скъпоценна реликва — оригиналното тасче за милостиня на слепия свети Вартимей, на когото според евангелиста Марк, Спасителят бе върнал зрението. Това тасче, стигнало до Юстиниан след изземването му от един манастир, разтурен неотдавна заради неморалния живот на монасите, беше от маслиново дърво, станало сребристосиво от времето. Не бе украсено, за разлика от повечето подобни реликви, със скъпоценни метали и камъни и представляваше най-обикновено тасче за милостиня, подобно на онези, които просяците все още протягат по входовете на нашите църкви и по площадите. Околовръст бяха издълбани на гръцки думите „бедност и търпение“. В посланието, написано собственоръчно от Юстиниан, се възхваляваше умението на Велизарий като военачалник и неговата вярност към императора и се изказваше пожелание да повтори славните си, благословени свише подвизи, ако тези неверници персите се осмелят някога да нарушат повторно нашата граница. В същото време обаче Юстиниан призоваваше към най-голяма пестеливост по отношение на бойната сила — докато ромейската армия оставала бедна на обучени войници, изискването за повече търпение, изписано на реликвения тас, трябвало да се съблюдава с благоговейна строгост.
Пратеник на Юстиниан в този случай беше Нарзес, дворцовият шамбелан. След Лесбос неговият кораб застигна кораба, с който пътуваше, придружена от мен, господарката Антонина, и той любезно я покани да се присъедини към него. Нарзес беше дребен като джудже и отблъскващо грозен; роден в Персармения, той имаше славата на най-умния човек в Константинопол и беше естествено евнух. За да разнообрази скучното пътешествие, траещо цели три седмици, моята винаги готова за шеги господарка започна да дразни Нарзес, наричайки го „изменник на своя пол“. Една вечер я чух да шепне на прислужницата си Македония:
„Той не проявява нито една от характерните слабости на евнусите — склонност към лукс, сантименталност, плахост и влечение към религиозни спорове. Не показва ни най-малко желание да реши хубавата ми кестенява коса или да милва изящните ми стъпала, дори не изпитва сякаш завист към красотата ми, а това е най-отличителната черта на един евнух.“
(Пропуснах да отбележа, че благодарение не само на скъпо платените грижи на фризьора, педикюриста, маникюриста и прочие, но и на естествения си природен чар господарката имаше славата на една от трите най-красиви жени в Константинопол, където първото място е, разбира се, недостижимо, тъй като е запазено за императрицата.) Нарзес говореше много смислено по въпросите, свързани със защитата на границата, набирането на войници и продоволствието на армията, а когато се обръщаше към ескорта, даваше ясни, отсечени заповеди, като много сполучливо имитираше гласа на военачалник, което караше господарката да се подсмихва. Това го обиждаше и той й го каза направо.
Известно е, че ние евнусите сме важна и неделима част от ромейската цивилизация и играем много полезна роля в нея. Моят случай е изключение — повечето евнуси ги докарват още като деца от черноморското крайбрежие, някъде около Колхида, и ги обучават в специална придворна школа, подготвяйки ги за държавна служба, която се намира почти изцяло в ръцете на скопци. Нашите императори се поучиха от опита на персийските монарси, че евнусите — тъй като нямат право да претендират за трона и не са в състояние да създават фамилии с опасно могъщество — могат спокойно да бъдат избирани за довереници на владетеля и използувани като ефикасна преграда срещу заговорите на влиятелни благородници, имащи за цел да узурпират трона. Общо взето, евнусите са по-кротки, по-предани и по-трудолюбиви чиновници от своите некастрирани колеги и тяхната дребнавост в ежедневната работа (не отричам, че са дребнави) допринася много за запазването на реда. Затова от доста време насам богатите семейства от средната класа, които имат достатъчно синове, за да се осигури продължението на рода, много често нарочно кастрират някое от по-малките момчета и го обричат на доходната кариера на имперски чиновник. Освен това незаконните синове на императорите, както и на техните синове и дъщери, винаги биват кастрирани, за да станат полезни граждани, без да предявяват претенции към трона. За евнусите не е недостъпно и свещеническото поприще, за разлика от миналото, когато са били допускани единствено за атисови жреци на Майка Кибела. Дори за патриарх на Константинопол сега често е избиран някой от нас.