Добре известно е, че почти всеки човек е недоволен от занаята или професията, която упражнява. Селянинът иска да бъде император, императорът иска да сади зеле, мършавият капитан на някой търговски кораб завижда на шкембестия собственик на винопродавница, който на свой ред завижда на капитана и недоволствува от заседналия си живот. Но по-добре е да не се надсмиваме на хората, когато разкриват душата си пред нас и ни доверяват своето недоволство — господарката познаваше това правило за тактично поведение още от времето, когато работеше в публичния дом. Затова тя се престори, че си дава сметка колко е сгрешила, като е сметнала Нарзес за обикновен, кротък колхидски евнух, и изрази съчувствието си към него. Ако някога, заяви тя, той бъдел възнаграден за своята вярна служба към империята и получел важен пост във военното командуване, тя първа щяла да го поздрави и да му пожелае успех. До края на пътуването между тях цареше мир и те станаха добри приятели. Една разпра, последвана от извинение и помирение, може да се окаже чудесно начало на едно приятелство. Но вие сигурно разбирате, че господарката едва ли можеше да се отнесе много сериозно към неговите амбиции да стане военачалник, въпреки един разговор между него и двамата стотници от дворцовата стража, командири на двата ескорта, при който той доказа, че има много по-големи познания по теорията на военното дело от тях. Защото, макар и да бе убил, както изглежда, един човек с малкия си меч, когато е бил на единайсет години, това бе станало преди четирийсет и девет лета, а оттогава той почти не си бе подавал носа навън от двореца — там бе работил дълго време, докато завърши образованието си, на тъкачен стан заедно с жените от двора.
Първата част от пътуването ни бе по море — с военен кораб, задвижван от три реда гребци. То мина приятно и без особени произшествия покрай обичайните зелени хълмове и бели градове. Когато слязохме най-после в Селевкия и пристигнахме по суша в Антиохия, бях просто възхитен от бързината, с която са били заличени следите от опустошителното земетресение — това отново беше нашата мила, шумна, блестяща Антиохия. Нарзес и господарката бяха приети от местния Сенат и от ръководството на сините, които се държаха много любезно с господарката, както и тя с тях. След това поехме по павирания път за Зевгма, прочута с плаващия си мост и разположена на сто и двайсет мили от Антиохия; оттам има още двеста мили до Дара и границата, като пътят минава през плодородна земя, напоявана от четири големи притока на Ефрат. Пътувахме в пощенски двуколки и се измъчихме много от горещината въпреки чергилата и бързия тръс на дребните кончета. От Едеса, където спряхме за два дни, изпратихме бързи ездачи, които да известят за нашето предстоящо пристигане.
Когато пристигнахме в Дара, писмата бяха предадени, съгласно изискванията на етикета, не направо на Велизарий (и на магистъра на официите, който също бе зачетен с лично писмо от императора), а на неговата прислуга. Господарката много съжаляваше за това, понеже знаеше какво се съдържа в писмото на Теодора, написано в нейно присъствие. Тя би дала какво ли не, за да може да наблюдава лицето на Велизарий по време на четенето. Писмото гласеше:
„Теодора Августа, съпруга на Юстиниан, божи наместник и император на ромеите, до сияйния патриций Велизарий, началник на победоносните войски на Изтока, поздрав!
До моя царствен съпруг, императора, както и до мен стигна вестта за твоята заслужена победа над персите. Твоето име е вписано сега наред с имената на героите от славното минало и ние ти въздаваме похвала за големите ти заслуги към нас, като ти отправяме своите най-добри пожелания. Два от подаръците на императора, тасът и требникът, правят чест на твоя благочестив характер, а третият, мантията, дава предварителна представа за почестите, които ще ти бъдат оказани в нашия двор, когато се завърнеш след тъй успешно и победоносно изпълнения дълг. Затова намирам за уместно — доколкото даровете на една владетелка за неин васал трябва да бъдат като допълнение към поднесените от нейния господар и повелител — да ти изпратя три други подаръка по моята придворна довереница, които могат да ти доставят съвсем различно удоволствие. Първия от тези подаръци избрах за теб, защото е белязан с твоя цвят, а освен това е и най-великолепният представител на своята раса в нашите владения; втория ти изпращам, понеже ще ти бъде необходим за извоюваната от теб плячка; колкото за третия, той е по-ценен от всякакви диаманти и ти ще си навлечеш моя царствен гняв, ако проявиш дързостта да се откажеш от него. Защото в характера на Теодора е да дарява с най-доброто, което има, онзи, който е заслужил нейната признателност. Сбогом.“