— Това съм аз, Антонина. Спомняш ли си за мен, танцьорката от пиршеството, което твоят чичо Модест даде в Адрианопол?
Той или не бил забравил нищо, или изведнъж си спомнил и отговорил:
— А това съм аз, все същият Велизарий.
Хванал я за ръцете и така третият дар бил връчен.
Тогава Велизарий казал:
— Предай на царствената си господарка, че откакто свят светува, едва ли някой е получавал по-желани дарове от своята императрица и повелителка и че аз ги приемам с обич и възхищение от великолепния начин, по който тя е отгатнала моите потребности и желания. Ала кажи й също, скъпа ми Антонина, кажи й, че няма да мога да се насладя на третия дар, най-ценния от всички, докато не се завърна от бойното поле, защото съм обвързан с един обет.
— И какъв е този обет, мой мили Велизарий? — запитала го тя.
Той отвърнал:
— Всички мои военачалници и войници, в това число и аз се заклехме над Евангелието, че няма да бръснем лицата си, да съгрешаваме с пиянство, да се женим и да имаме наложници, докато трае войната ни с персите.
— Не можеш ли да помолиш патриарха да те освободи от този обет? — попитала тя.
— Мога, но не искам да го сторя — заради другите, които трябва да останат обвързани от него. Антонина, любима моя, чийто образ крих дълбоко в сърцето си през всичките тези петнайсет години, бъди търпелива и изчакай! Увереността, че когато пристигна в престолния град, там ще ме очаква най-голямата награда на света, не може да не ускори победоносното ми завръщане, а именно такава е волята на императора.
Господарката Антонина не можела да се възпротиви по един въпрос, който засягал честта му, но не й се удало и да скрие разочарованието си. Тя попитала:
— О, Велизарий, сигурен ли си, че не търсиш някакъв предлог само за да печелиш време?
Но въпросът й бил чисто реторичен, защото на ничие мъжко лице не е била така ясно изписана голямата радост.
Велизарий и господарката се върнаха в заседателната зала и отново възприеха официалните си маниери и тон. Велизарий повика пак Нарзес и го покани заедно с господарката и военачалниците от ескорта им на тържествена вечеря, дадена от него и неговия щаб. Господарката не намери друга възможност да разговаря с Велизарий насаме и двамата внимаваха много да не разкрият с някоя дума или поглед голямата любов, която изпитваха един към друг. Вечерята мина доста въздържано поради обета да не се пие вино, даден от почти всички присъствуващи, а и не беше много лесно да се намерят лакомства в Дара. На следващото утро Нарзес и Антонина поеха обратния път, натоварени с писма на най-смирена признателност към техните царствени повелители. Ала Нарзес бе успял да отгатне тайната на господарката и щом се настаниха сами в двуколката, той й пошушна в ухото:
— Нека той бъде тъй щастлив с твоята любов, сияйна патрицианке, както ти си щастлива с неговата!
Господарката му отвърна със слова, които бяха тъй приятни за ушите му, както и неговите за нея:
— И нека ти, достопочтени шамбелане, имаш същите големи успехи, когато пурпурният плащ на пълководец украси раменете ти, на каквито се радваше през всичките тези години в алените копринени одежди на придворен служител.
Когато се върнахме отново в Константинопол, господарката завари две писма от Велизарий, изпратени по бърз куриер. Те бяха написани на такъв прост и изящен език, издаваха такова искрено въодушевление, че тя наруши своето неизменно правило и довери собствените си нежни чувства на хартията, тъй като тази любов беше не само одобрена, но и направо наложена на двамата с височайша заповед. Те си размениха голям брой писма до неговото завръщане година и половина по-късно.
Следващият етап на войната беше едно нахлуване на персите в Ромейска Армения, но то бе спряно енергично от Ситас, някогашния приятел на Велизарий, станал сега зет на Теодора. Ромеите вече се ползуваха с по-добро име и известен брой арменски християни преминаха от персите към армиите на императора. Гобад загуби също приходите от златната мина във Фарангий — град, разположен в плодородно, но почти недостъпно дефиле на границата между двете Армении, — тъй като местният надзирател предпочете да постави града и рудниците под ромейска закрила. Гобад прояви старческо твърдоглавие и отказа да оттегли войските си от околността на Дара, въпреки че Юстиниан изпрати свой емисар за възобновяване на мирните преговори. Всяка една от страните се опитваше да прехвърли моралната отговорност за конфликта върху другата. Гобад заявил на ромейския пратеник, че персите са постъпила похвално, завладявайки и укрепвайки Каспийските врата, които император Анастасий бе отказал да закупи от владетеля им въпреки поисканата минимална цена, тъй като по този начин те осигурявали защитата от варварски нападения не само на Персийската, но и на Ромейската империя. Поддържането на такъв многочислен гарнизон струвало скъпо и затова справедливостта изисквала Юстиниан или да заплати половината от разходите, или, ако това му е по-угодно, да изпрати там достатъчно голяма ромейска част, която да замести половината от персийския гарнизон.