След това царят и пратеникът обсъдили нарушаването на един древен договор за пограничните укрепления. Подсилването на ромейските укрепления в Дара направило, както подчертал Гобад, стратегически необходимо за персите да поддържат силна войска за защита на границата в Низивис, а това също било несправедливо бреме за неговата страна — той не можел да се съгласи с всички тези беззакония. Гобад предложил Юстиниан да направи избор между следните три алтернативи: да даде своя принос за защитата на Каспийските врата, да демонтира укрепленията в Дара или да приеме подновяването на военните действия. Посланикът разбрал думите на царя в смисъл, че един паричен откуп, даден под благовидната форма на принос за общата защита срещу варварската заплаха, би сложил край на конфликта.
Юстиниан все не можеше да реши дали да предложи исканата парична сума, или не. Докато се колебаеше, Гобад бе посетен от царя на сарацините, негов съюзник, който му предложил план за нанасяне на тежък удар срещу ромеите. Сарацинският цар беше висок, слаб, як старец, чието седалище бе сред пустинята в Хира — през последните петдесет години той правеше непрекъснати набези в ромейските земи между Египет и Месопотамия. Появяваше се изведнъж от пустинята с неколкостотин конници, плячкосваше, опожаряваше, убиваше, взимаше пленници — понякога с хиляди, преди да изчезне също тъй внезапно, както бе нахлул. Не една наказателна експедиция беше организирана срещу него, но всички се провалиха, тъй като изкуството да се води бой в пустинята се владее само от родените в нея. Веднъж той бе успял да откъсне и плени две силни ромейски части, изпратени да се сражават с него, и поиска откуп за предвождащите ги военачалници.
Този царствен старец предложил на Гобад, вместо да действува както обикновено между притоците в горното течение на Ефрат и Тигър, където ромеите разполагали с няколко укрепени града, в които можели да се оттеглят при нападение, да се насочи на юг, по течението на Ефрат, по което не била тръгвала нито една персийска армия. Той трябвало да нанесе удар през Сирийската пустиня в точката, където реката завива от запад на север, защото там, от другата страна на пустинята, ромеите, разчитайки на естествената защита на безводните пясъци и скалите, имали твърде малко укрепления, а техните гарнизони били тъй незначителни, че едва ли заслужавали да се наричат с това име. При мощно нападение Антиохия щяла да падне без бой, защото — и тук той имаше пълно право — била най-несериозният град в целия Изток и нейните жители се интересували само от четири неща: вино, жени, хиподромна политика и богословски спорове. (Наистина към търговията те не изпитват интерес, а гледат на нея като на досадна необходимост, с която се примиряват, за да си набавят средства за дейни занимания с четирите вълнуващи ги неща.) Какъв чудесен град за разграбване! А и нападателите можели да се завърнат необезпокоявани със своята плячка дълго време преди да пристигне някаква помощ от Ромейска Месопотамия.
Гобад проявил интерес, но останал скептичен. Ако нито една персийска армия в миналото не била сметнала за възможно да тръгне по този път, с какво условията се били променили днес? Как една войска, която не била свикнала на глад и жажда, можела да устои в сухата, изпепелена от слънцето пустиня?
Царят на сарацините отговорил на първия въпрос, че до този момент Великият цар не се е обръщал за съвет към никой опитен сарацин. Що се отнася до втория въпрос, персийската войска трябвало да се състои само от лека конница (за пехота и за тежка конница изобщо не можело да става дума), която да потегли напролет — тогава и в най-дивата пустош имало предостатъчно паша за тези, които знаели къде да я търсят, — и то с лек товар, а сарацините щели да ги чакат някъде по реката навътре в ромейска територия с достатъчно храна и вода за последния и най-труден етап от експедицията.
Гобад се оставил да бъде убеден от царя на сарацините, въпреки че тяхното коварство е всеизвестно, тъй като тези предложения не можели да имат друга цел, освен да осигурят на сарацините персийска помощ за един набег, който не били в състояние да осъществят сами. Достатъчно било Гобад да вземе мерки срещу предателство при обратния път, затова той настоял пред царя на сарацините да остави като заложници в персийския двор в Суза двамата си сина и двама от внуците си до окончателното завършване на кампанията. Сарацинът приел това условие и през март следната година — годината след битката за Дара — всички подготвителни работи приключили. Експедиционният корпус се събрал при Ктезифон в Асирия — той наброявал петнайсет хиляди конници под предводителството на един способен персийски военачалник на име Азарет.