Те минали Ефрат малко над град Вавилон и продължили по южния бряг през необитавани земи до ромейския граничен пункт Цирцезиум, където имало само няколко митничари. Оттук конниците препуснали бързо по ромейския път, който, следвайки течението на реката в продължение на сто мили, завива на юг към Палмира и Дамаск. На това място към тях се присъединили голям брой сарацини, предвождани от своя цар, който казал на Азарет, че трябва да тръгнат направо през пустинята към Халкида, укрепен град, представляващ едва ли не единственото препятствие между тях и Антиохия, при това не особено голямо, тъй като гарнизонът му наброявал не повече от двеста души. Азарет не изпитвал никакво доверие към сарацините, въпреки че били донесли уговореното количество провизии. Затова той изпратил напред разузнавачи, придружавани от сарацини, и изчакал тяхното потвърждение, че пустинята предлага достатъчно паша и че от другата страна няма да се натъкнат на засада.
Но като си позволил това забавяне, той всъщност подценил енергичността на Велизарий, който бе въвел неотдавна цяла система от наблюдателни постове, съобщаващи се помежду си с димни сигнали, като защитна мярка срещу набези през границата. Само един час след пристигането на персите в Цирцезиум, намиращ се на двеста мили отвъд Южната пустиня, Велизарий научил в Дара числеността и състава на тяхната войска и взел своето решение. Като оставил малобройни гарнизони в Дара и другите гранични градове той побързал да се притече на помощ на Антиохия начело на всички обучени войници, които успял да събере — а те, поради краткия срок, възлизали на не повече от осем хиляди души, но по време на ускорения поход събрал още осем хиляди. Следвал южния път през Каре (известен със съкрушителното поражение, нанесено от персите на Крас, съратника на Юлий Цезар) и успял да стигне с главните си конни части до Халкида, изминавайки триста мили за седем дни, точно навреме, за да разположи хората си по укрепленията. Той спечелил надпреварата на косъм, тъй като в същия момент Азарет бил вече пресякъл пустинята и се намирал само на половин ден път от Халкида — сред същите скали, където някога са живели като ядовити скорпиони свети Йероним и неговите побъркани побратими аскети, отправяйки възхвала към бога, но неблагодарно отхвърляйки всичко приятно и красиво от неговите творения. Същата сутрин към Велизарий се присъединили пет хиляди арабски конници от Северната сирийска пустиня, където пасели конете си. Те били поданици на цар Харит ибн Джабала от Бостра в Трансйордания, на когото Юстиниан всяка година заплащаше определена сума в злато при условие, че ще спира набезите на сарацините в Сирия. Тези араби не бяха надеждни войници и съществуваше подозрение, че цар Харит има тайно съглашение със сарацините, тъй като при всеки сарацински набег неговите хора пристигаха с два-три дни закъснение. Така или иначе, Велизарий бил доволен, че са с него, защото в отсъствието на пехотата му, намираща се все още на път, те увеличавали числеността на неговите хора на дванайсет хиляди души.
Азарет бил горчиво разочарован, когато неговият авангард, напредващ към Халкида, бил изведнъж отблъснат от контранападение на ромейската конница и принуден да се върне назад, присъединявайки се към главния корпус. Той бил изпуснал благоприятната възможност и сега вече не можел да стигне до Антиохия, (без да рискува сражение със същия военачалник и същите войници, били се така добре при Дара. Ако претърпял поражение на такова разстояние от границата и отвъд Сирийската пустиня нито един персийски войн нямало да оцелее по обратния път — само сарацините щели да си спасят кожите, като изчезнат в пустинята, която познават толкова добре. Дори да удържал победа, той едва ли щял да успее да попречи на Велизарий да потърси убежище заедно с оцелелите остатъци от своята армия зад стените на Халкида. Опасно било да продължи към Антиохия докато Халкида оставала непревзета в тила му, а ромейската пехота била на път да подсили защитниците на града. Затова той взел благоразумното решение да се върне назад по собствените си стъпки, без печалба, но и без загуба, докато разполагал все още с достатъчно провизии и докато времето, оставало умерено топло. Утешавал се с мисълта, че дори да бил стигнал в Халкида преди Велизарий, за да може да продължи за Антиохия и да я разграби, войниците му — особено сарацините — щели да бъдат дезорганизирани от победата и Велизарий щял да го пресрещне на връщане, запазвайки си отново правото да избира полесражението и водейки отбранителен бой, както бе сторил при Дара. Царят на сарацините се съгласил, че единственият изход в случая е да се оттеглят; той не смеел да раздели хората си на малки групи и да се втурне да плячкосва на юг от страх, че Азарет ще съобщи на Гобад как е бил изоставен и че тогава Гобад ще нареди да бъдат убити заложниците сарацини. Така персите и сарацините се обърнали кръгом и потеглили обратно, а Велизарий ги следвал по петите, за да се увери, че няма да се опитат да се върнат в Сирия по някакъв друг път. И двете армии се придвижвали без бързане и без каквато и да е проява на враждебност една спрямо друга. Велизарий се държал на един ден път зад Азарет и всяка вечер лагерувал на мястото, което Азарет бил напуснал същата сутрин. Зорки наблюдателни постове охранявали собствените му флангове и тила от внезапни нападения на сарацините.