И така, тези две очи на света сложиха подписите си под един договор за мир, наречен „вечен“, по силата, на който всички територии, завзети от едната или от другата страна по време на последните войни, трябваше да бъдат върнати на първоначалните им владетели, а Юстиниан се задължаваше да заплати голяма сума за непрестанното поддържане на персийския гарнизон при Каспийските врата — около осемстотин хиляди номизми — и без да разрушава укрепленията в Дара, да оттегли предните си постове в Константина, която не е тъй опасно близо до границата. Имаше и едно доста любопитно условие: философите езичници, избягали в персийския двор от Атина, когато Юстиниан затвори тамошната висша школа (оттогава бяха изминали четири години, а един от тях беше и клетият Симах), ще получат разрешение да се завърнат временно в Ромейската империя без риск да бъдат изложени на преследвания, за да могат да сложат личните си работи в ред и да съберат библиотека от езическите класици за просвещение на самия Хосроу. Юстиниан прие това условие, доволен, че е нанесъл смъртен удар на старите богове не само в Атина, но и във всички свои владения — навсякъде техните древни храмове бяха превърнати в християнски църкви, а съкровищата им бяха конфискувани.
Толкова за Персия. Но Теодора имаше право, като се опасяваше от размирици от страна на двете партии, прав бе и Юстиниан, когато се съгласи да отзове Велизарий, защото, както ще се убедите сега, ако не беше той, императорът щеше сигурно да изгуби трона си и почти сигурно — своя живот.
Необходимо ли е да повтарям онова, което вече съм казвал за злостната омраза между сините и зелените? Впуснали се във все по-ожесточени спорове относно природата на Сина божи, те сякаш се стараеха да оправдаят едно евангелско пророчество. Нали, както съобщава евангелист Матей, Иисус казал на своите дванайсет апостоли, преди да ги изпрати на първата им проповедническа мисия: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й. И врагове на човека са неговите домашни.“ Така беше в много християнски домове в престолния град. Синът и дъщерята можеха да носят синята повязка и да са православни защитници на двете природи, а бащата, майката и снахата да носят зелено и да поддържат едната природа. Сядайки на общата трапеза, те се заливаха един друг с ведра вряла вода или отравяха виното и богохулствуваха с най-учени слова. Ако зелените издигнеха статуя на някой победоносен водач на колесница и напишеха на нея: „За слава на еди-кой си, победител в надбягванията, и за още по-голяма слава на Христа Едноприродния“, сините се събираха през нощта, заличаваха надписа, а после обезглавяваха статуята и я боядисваха в синьо, на което зелените отвръщаха, като например подпалваха една или друга винопродавница, използувана от сините за техен щаб. Движението по улиците не беше безопасно след падането на нощта — нито за лекаря, бързащ да посети своите болни, нито за свещеника, запътил се с по-умерена крачка да даде последно причастие на умиращ, нито за среднощния прелюбодеец, нито дори за най-бедния парий. Банди от разюздани младежи бродеха нощем по улиците, като убиваха и грабеха безразборно, а полицаите бяха или подкупени, или наплашени и се укриваха. Междуособиците не пощадиха дори и мъртвите. Пробиваха нощем гробниците на умрели партийни дейци и спускаха през дупките оловни плочки с изписани върху тях проклятия:
„Спи неспокойно, син (или зелен) мръснико, до деня на Страшния съд и сънувай победи на зелените (или на сините)! Събуди се само за да бъдеш осъден на вечна погибел!“
Зелените бяха безспорно по-силната партия по времето на Анастасий, радваха се на неговото царствено благоволение и получаваха най-хубавите места на хиподрома. Теодора обаче настоя Юстиниан да промени коренно нещата. Сега най-хубавите места се даваха на сините, които бяха облагодетелствувани по всички възможни начини — даваха им важни политически и дворцови длъжности, парични дарове и — може би най-важното — покровителството на съдебните власти, тъй като монополът на зелените при правораздаването в нисшите съдебни инстанции бе най-после нарушен. Близо до ума е, че зелените не отстъпиха на сините без борба, и то крайно ожесточена борба. Докато силата беше на страната на зелените, сините не смееха да надигат много глава, затова сега си отмъщаваха, и то с много повече грубости и своеволия, отколкото си бяха позволявали преди това зелените. Грабежите с нанасяне на побой станаха нещо обикновено дори посред бял ден, а ако някой биваше задържан от полицията заради убийството на зелен, достатъчно беше един от сините първенци да се закълне в съда, че именно зеленият е нападнал пръв, и обвиняемият се отърваваше с едно предупреждение. Носенето на оръжие от частни граждани бе забранено от закона, но тази забрана се смяташе за отживяла и не се прилагаше. Новият обичай изискваше да се носи кинжал, окачен на бедрото и скрит под туниката, а нощем всички носеха оръжието си открито. Една от последиците на тези улични размирици беше, че станаха модерни фалшивите скъпоценности: по-видните граждани не се появяваха вече с искрящи от скъпоценни камъни златни колани и скъпи пръстени, а вместо това се кичеха с бронз и стъкло.