Може би най-малко некадърният от некадърните племенници на Анастасий, един от които се очакваше да стане наследник на престола, преди той да бъде заграбен от Юстин, се наричаше Ипатий. Той бе служил под командата на Велизарий в Дара, наистина малко безславно — именно неговият ескадрон бе изтласкан от окопите на десния фланг при атаката на „безсмъртните“, — но за него можеше поне да се твърди, че амбициите не надхвърлят способностите му. Веднага след избухването на бунта той дойде смирено при Юстиниан заедно с брат си Помпей и каза, че зелените се опитали да се свържат с него, като му обещавали да го качат на престола, че той с възмущение отказал каквато и да било подкрепа в това отношение и че за да докаже своята вярност, се поставял изцяло на разположение на Юстиниан. Юстиниан похвали Ипатий и му благодари, макар и да не можеше да си обясни защо така откровено си признава, че му е бил предложен тронът, и дали това не беше опит от негова страна да свали всяко подозрение от себе си и да заграби върховната власт при първата благоприятна възможност. Но след нападението над двореца Юстиниан го уведоми, че двамата с Помпей трябва да си тръгнат незабавно, ако не искат да бъдат екзекутирани като предатели. Веднага щом се смрачи, те се измъкнаха, макар и много неохотно, и успели да се доберат до домовете си незабелязани. За нещастие зелените узнали по някакъв начин, че Ипатий е вън от двореца. Те заобиколили дома му, разбили портата и го отнесли триумфално на Константиновия площад. Там, сред напиращата, ревяща тълпа, той бил провъзгласен по всички правила за император и бил увенчан, по липса на корона със златна огърлица, но всички останали символи на императорската власт били налице, тъй като някой успял да ги отмъкне от двореца. Ипатий наистина не желаел да приеме трона, а жена му Мария, благочестива християнка, закършила ръце и се завайкала, че й го отнемат, за да го пратят на сигурна смърт. Но зелените били непреклонни.
Техни представители отишли в Сената и поискали от сенаторите да положат клетва за вярност към Ипатий. Сенаторите (както става винаги в подобни случаи) не искали да вземат страна. Двете партии имаха горе-долу равен брой привърженици сред тях — макар че повечето се обявяваха за сини, мнозина бяха скрити привърженици на зелените, съжаляваха за „доброто старо време на Анастасий“, както го наричаха, и презираха Юстиниан заради ниското му потекло. Те се скрили зад реторични фрази, без да заемат ясна позиция. В двореца също се бяха събрали известен брой сенатори — всички сини и всички много уплашени. Самият Юстиниан също трепереше от страх и питаше всеки срещнат — мъж, жена или евнух, патриций, плебей или роб — какво да прави сега. Набързо бе свикан постоянен съвет. Повечето от тези жалки страхливци гласували за незабавно бягство, като се позовали на това, че на дворцовата стража явно не може да се разчита и че зелените владеят вече града. Само Велизарий и Мунд призовали към решително противопоставяне на метежниците — Мунд беше командир на войските в Илирия и бе дошъл случайно в столицата два дни преди това да търси нови коне за своята конница.
Теодора влязла в заседателната зала, без да бъде повикана. Тя била толкова страшна в презрението и гнева си, че не само Юстиниан, но и всички присъствуващи щели да предпочетат сто пъти да умрат, вместо да се изпречат пред изпепеляващия й поглед. Императрицата казала:
— Това са само празни приказки! Като разумна жена, аз протестирам против тях и настоявам да се премине незабавно към енергични действия. Днес е вече шестият ден от началото на размириците, а всеки ден ме уверяват, че „нещата са изцяло в наши ръце“, че „бог има грижата за нас“, че „всичко възможно се прави“ и така нататък и така нататък. Но досега не е направено нищо — само приказки и приказки. Изпращаме навън епископи с глупави реликви! Размахваме евангелия пред една сбирщина нечестиви свине, които веднага ни обръщат в бягство, щом загрухтят и заквичат! Ти, изглежда, си почти решил вече да бягаш, Юстиниан Велики! Е добре тогава, тръгвай! Но без да губиш нито минутка, докато още имаш на разположение частен пристан, кораби, моряци и пари! И ако наистина тръгнеш, запомни: никога вече няма да можеш да се върнеш в този дворец — накрая ще бъдеш заловен и умъртвен по позорен и заслужен начин. Не ти е останало нито едно сигурно убежище. Не можеш да потърсиш спасение и в персийския двор, тъй като навремето, въпреки моите настойчиви протести, ти нанесе смъртна обида на Хосроу, който е сега цар, като отказа да го осиновиш. Но въпреки това тръгвай, казвам ти, тръгвай, опитай си късмета в Испания, Британия или Етиопия — върви, а моето презрение ще те последва! Що се отнася до мен, дано никога не бъда принудена да сваля тази порфира, нито да доживея до деня, в който моите поданици няма да се обърнат към мен с пълните ми и заслужени титли. Харесва ми старата поговорка: „Царската мантия е най-добрият саван“. Какво чакаш? Някое чудо небесно? Не, стягай си пояса и бягай, защото Небето те мрази! А аз оставам тук да дочакам ориста, която ми е отредило моето царско достойнство.