Тогава Мунд и Велизарий се поставиха под заповедите на Теодора, тъй като никой друг не изглеждаше готов да дава нареждания. Юстиниан бе сложил монашеско расо — уж от смирение, но по-скоро като прикритие, ако дворецът бъде нападнат отново. Той се молеше неистово в личния си параклис, скрил лице под грубата кафява качулка. В този критичен момент Теодора получи неочаквано послание от Ипатий:
„Най-благородна от жените, тъй като василевсът ме подозира и не иска да ми помогне, аз те умолявам да имаш доверие в моята непоколебима преданост и да изпратиш войници да ме спасят от положението, в което съм изпаднал.“
Теодора нареди на Велизарий да възглави дворцовата стража, да освободи Ипатий и да го върне обратно в двореца. Велизарий свика хората от личната си конница, които се намираха на територията на двореца, а Мунд събра своя отряд от херулски хуни. Двете групи наброяваха общо не повече от четиристотин души, понеже по-голямата част от хората на Велизарий бяха включени в имперската армия и се намираха далеч в Тракия под командата на Йоан Арменеца, където събираха принудително дължимите данъци. Велизарий поиска от Мунд да мине със своите хуни по обиколната алея, наречена Охлюва, до Портата на смъртта в югоизточния ъгъл на хиподрома, през която някога бяха извличани телата на убитите гладиатори. Там той трябваше да чака нова заповед. Велизарий от своя страна прекоси с хората си територията на двореца до края на Главната улица, където се намира Сенатът, и свърна наляво към портите на Бронзовия палат. Отвън нямало пост и портите били все още затворени, затова Велизарий почукал с дръжката на меча си и извикал:
— Аз съм Велизарий, предводител на Източната армия. Отворете в името на негово свещено величество император Юстиниан!
Отговор обаче не последвал. И войниците, подобно на сенаторите, предпочитали да изчакат развитието на събитията. Портите бяха от масивен бронз и не беше лесно да се разбият, затова, след като повторил призива си, той се върна в двореца и предаде на Теодора, че на стражата не може да се разчита. Тя му заяви, че ще трябва да направи каквото може с малкото хора на свое разположение.
Велизарий реши да мине покрай църквата „Свети Стефан“, също опожарена сега, и да тръгне направо към императорската ложа. За тази цел трябваше да мине през развалините на сградата, в която живееха евнусите и която продължаваше да пуши. От време на време се срутваше по някоя стена или внезапно лумваше пламък. Конете се плашели от дима и не искали да вървят, затова Велизарий наредил на хората си да слязат от тях и да ги изпратят обратно. Войниците намокрили пелерините си, увили с тях лицата си и пробягали на групи по двама-трима до Синята колонада на хиподрома (тя е облицована с чист лазурит), която се изкачва до императорската ложа. Но вратата към ложата била залостена и охранявана. Опасно било да се опитат да пробият блокадата — това би означавало да си проправят път, сражавайки се на тъмно по тясната стълба, а в това време един отряд зелени можел да заобиколи и да ги нападне в тил. Велизарий дал заповед за връщане. Този път той повел хората, си към главния вход на хиподрома, разположен между кулите в северната част.