„Чудесно, но ти трябваше да заловиш тези предатели много по-рано, преди да бъде опожарен половината град.“
И ги осъди на смърт — постъпка на един негодник, както Теодора му каза в очите. Но той както винаги остана невъзмутим. Ето какъв човек беше императорът, даже в онези дни!
Тъй завърши така нареченото въстание Ника, а заедно с него, поне за момента, и кръвната вражда между зелените и сините. Зелените бяха напълно разгромени и Юстиниан утвърди това щастливо развитие на нещата, като със специален декрет сложи край на всякакви надбягвания с колесници в престолния град. Все пак те бяха подновени няколко години по-късно, а следователно трябваше да бъде върната към живот и партията на зелените. Сините не можеха в края на краищата да се състезават сами със себе си. Само за две-три години зелените станаха по-буйни от всякога, събирайки под своите знамена всички елементи в столицата, които бяха враждебно настроени към императора и към православната вяра, и след свечеряване на улиците отново се появиха банди убийци.
Велизарий си оставаше неутрален — бял, както в ученическите си години, но господарката Антонина беше от сините — заради неправдите, които бе изтърпял нейният баща, заради някогашното увеселително заведение и заради Теодора, с която я свързваше най-предано приятелство.
Глава десета
Експедицията срещу Картаген
Скоро Юстиниан замисли да предприеме голяма кампания срещу вандалите — народ, който бе скитал много по света и чиято столица беше Картаген в Северна Африка, — като по настояване на Теодора едноличното командуване бе поверено на Велизарий.
Кои са вандалите и какво правеха те в Африка, може да се разкаже с малко думи. Минаваха за германци и първите сведения за тях са, че по времето, когато Иисус е ходел по земята между евреите, те живеели на мразовитите брегове на Балтийско море. Постепенно започнали да се придвижват на юг към плодородните равнини в подножието на Карпатите, където увеличили броя си чрез сключване на съюзи с хунските племена, които заварили по тези земи, и чрез смесени бракове с тях. Когато император Константин утвърдил християнството като държавна религия, тяхното ново царство им било станало вече тясно — поради недостатъчната храна и плодовитостта на жените им голяма част от тях били принудени да преминат в Ромейската империя отсам горното течение на Дунава, където получили земя и статус на съюзници и усвоили ромейските похвати за водене на война. Две поколения по-късно те пресекли отново Дунава и нахлули в Германия, като грабели и опожарявали всичко по пътя си, а след това се насочили на север. Замисляли дори да завладеят Британия, откъдето току-що се бил оттеглил ромейският гарнизон. В галските пристанища имало достатъчно кораби, но вандалите не били опитни моряци, а и протокът им се сторил много бурен. И така, като оставили Британия на произвола на саксонските пирати, те предпочели да навлязат в Галия и преминали Рейн през нощта срещу Нова година, когато реката била замръзнала. Две години грабили и плячкосвали в Галия, а след това се запътили към Испания, установили се в най-южната й част и нарекли новото си царство Андалусия. Няколко години по-късно обаче били поканени в Картаген от Бонифаций, ромейския управител на Северна Африка. Бонифаций бил несправедливо обвинен, че заговорничи срещу императора, и се нуждаел от съюзници, които да го отърват от позорна смърт, затова предложил на вандалите да им подари една трета от земите около Картаген, ако му се притекат на помощ.
Вандалите усвоили мореплавателското изкуство по време на престоя си в Испания, въпреки че един от римските закони предвиждал смъртно наказание за всеки, който научи германските варвари как се строят и управляват кораби. Те преплавали морето от единия скалист Херкулесов стълб — Кадис в Испания — до другия, а именно Септум в Северозападна Африка, и продължили на изток по брега. Общо наброявали двеста хиляди души, но само петдесет хиляди от тях били бойци, а останалите — жени, деца и старци: тръгнали всички заедно, много малко предпочели да си останат у дома. Тези вандали били християни, но подобно на повечето германски племена — ариански еретици. Ще трябва, уви, да изложим още една теория за природата на Сина божи.
По времето, когато германците били покръстени от Улфила — съвременник на император Константин, превел Библията на готски (всичко, с изключение на четирите книги Царства, за които се страхувал да не разпалят войнствените им страсти), — арианската ерес добила много широко разпространение и едва не се превърнала в православна доктрина за цялата църква. Германците я приели охотно, защото тя е проста, варварска вяра, напълно в духа на тяхната собствена представа за божеството. Арианите поддържат, че Отец стои неизмеримо по-високо от човека и че не може да става въпрос за истинско посредничество между Отца и човека, нито дори между Отца и Сина, който така и не бил познал докрай Отца и докато живеел на земята, бил подвластен на всички човешки чувства, като гняв, скръб, отчаяние, смирение, както наистина свидетелствуват евангелистите. Все пак Синът божи (според тези ариани) е нещо като полубог: не бог, а някакво междинно същество от друга субстанция и съвършено различно от Отца, което съществувало преди сътворението на света, било създадено от нищото и станало човек. Тъй като германците вярвали вече в един бог с неограничено могъщество и капризен нрав, когото наричали Один, както и в един полубог и племенен родоначалник, наречен Ман (готската дума за „човек“), който също бил произлязъл от нищото, покръстването им представлявало по-скоро смяна на имената, отколкото на вярата. Съгласили се да се въздържат от човешки жертвоприношения, понеже според новата вяра те били забранени от бога по времето на патриарха Авраам, но продължили да вземат участие в кръвопролития битки и кланета. Защото, макар и да бил пропуснал книгите Царства от своя превод, добрият Улфила включил книгата на Иисус Навин, която разказва как евреите изклали безмилостно всички езически племена, които срещнали в своята „обетована земя“.