Юстиниан се готвеше да извърта нещата, когато Теодора се намеси:
— Недей да безпокоиш императора с ненужни въпроси. Естествено той има предвид да те назначи за единствен военачалник — нали, скъпи. Юстиниан? А ти, Нарзес, се погрижи указът да бъде написан незабавно и да се поднесе на императора за подпис — нека в него бъде споменато, че Велизарий се обявява за наместник на императора. Голямата отдалеченост на Картаген от столицата няма за съжаление да позволи на императора да дава съветите си при решаването на неотложни въпроси, нито пък да ратифицира висши политически назначения и договори с нужната експедитивност. Затова, добри ми Нарзес, пиши:
„Заповедите на сияйния Велизарий, военачалник на Нашите войски на Изток, да се считат по времето на настоящата експедиция като издадени лично от Нас.“
Юстиниан запримига и запреглъща, когато въпросът бе решен по този начин от негово име, но не посмя да се върне към първоначалния си план за назначаването на няколко военачалници. От политическа гледна точка беше разумно да не се оставя на никой отделен пълководец надеждата да спечели цялата слава при евентуален успех и с това да стане възможен съперник на императора, но това би се оказало катастрофално във военно отношение, както вече бе потвърдено в Персия по времето на Анастасий. Указът бе подписан.
Това стана през есента на лето господне 532-ро, няколко месеца след метежа, и зимата бе използувана за подготовката на всичко необходимо. Моята господарка се радваше, че експедицията няма да отплува преди настъпването на пролетта, тъй като около Нова година очакваше дете от Велизарий, а не искаше по никакъв начин да бъде оставена вкъщи, когато той тръгне на война. Възнамеряваше да намери дойка за бебето и да го повери на грижите на Теодора. Така и стана; бебето се оказа момиченце и получи името Йоанина. Кръстници бяха императорът и императрицата. Йоанина остана единственото дете, което господарката роди на Велизарий, и донесе големи разочарования на своите родители.
Когато бяха съобщени подробностите за предстоящата експедиция, Константинопол бе обзет от мрачни предчувствия. Говори се, че една вечер префектът на града казал в двореца на Йоан Кападокиеца:
— Страх ме е, че това може да се окаже не по-малка катастрофа от онази, която нашите деди са понесли от ръката на Гензерих.
А Йоан Кападокиеца оптимистично отвърнал:
— Това е невъзможно, тъй като в онази кампания ние сме загубили не по-малко от сто хиляди души, докато сега аз убедих императора да изпрати само петнайсет хиляди, и то главно пехотинци.
Градският префект запитал:
— С колко души разполага според теб вандалската войска?
Йоан Кападокиеца отговорил:
— С повече от сто хиляди, ако се смятат и мавърските им съюзници.
Градският префект не скрил учудването си:
— Предостойни човече, каква надежда за успех може в такъв случай да има Велизарий?
А Йоан Кападокиеца свил рамене:
— Не можем да забраним на епископите да сънуват.
Тази фраза стана пословична.
Пехотинците бяха добри войници, повечето от тях от Исаврийските планини; Велизарий ги бе обучил да маршируват в строй, да правят окопи, както и да боравят с оръжие. Конниците бяха само пет хиляди — поради трудностите, свързани с транспортирането на коне на повече от хиляда и петстотин мили. Сред тях обаче бяха оцелелите масагетски хуни, които се сражаваха така добре в Дара и при Ефрат, на брой шестстотин (много от тежко ранените се бяха възстановили), четиристотинте херули на Фарас и опитната лична конница на Велизарий от хиляда и петстотин катафракти. Останалите бяха тракийци, служили под командата на Бузес, но самият Бузес бе останал на персийската граница. Велизарий повери командата на тези тракийци на Руфин и на един масагетски хун, наречен Айган, син на Суникас, когото Суникас бе поверил в ръцете на Велизарий, докато лежеше смъртно ранен на бойното поле. Началник-щаб беше един арменски евнух на име Соломон — той бе станал евнух не чрез преднамерена кастрация, а при нещастен случай, когато бил още в пелени, и бе прекарал целия си живот сред войници.
Беше необходима флота от петстотин кораба за пренасянето на тази армия до Картаген. Едва ли някога е съществувала такава сбирщина от най-различни плавателни съдове, чиято водоизместимост се движеше от трийсет до петстотин тона. Обслужваха ги трийсет хиляди моряци, предимно египтяни и гърци от Мала Азия, под командата на един александрийски флотоводец. Освен тях имаше още деветдесет и две бързоходни едноскамейкови галери, всички покрити с палуба, която да предпазва гребците по време на морска битка. Във всяка галера седяха по двайсет гребци от Константинопол, така наречените „морски стрелци“, които получаваха по-високо от обичайното възнаграждение, тъй като можеха да бъдат използувани като пехота в непредвидени случаи. На Йоан Кападокиеца бе възложено снабдяването на тази флота с хранителни припаси, а двама стотници бяха изпратени в императорските пасища на Тракия да подберат три хиляди коня и да ги закарат в Хераклея, на северния бряг на Мраморно море, където да чакат пристигането на корабите.