Теодосий не беше особено религиозен. Той бе приел православната вяра по сметка, също както и господарката, без да загуби нито за момент практичното си, леко шеговито отношение към нещата, което винаги ми се е струвало типично за тракийците. Откриваше непоследователността и предвзетостта дори у най-достойните между нас, но без да изтъква себе си като образец на морално съвършенство. Във всеки случай чувствата и мислите, които го вълнуваха, бяха лично негови, а не подражание на чужди. Външно той се придържаше към съществуващите условности, но всъщност не признаваше никакъв друг авторитет, освен собственото си чувство за приличие.
А сега за делвите с питейна вода. Това се случи няколко седмици по-късно, когато наближавахме Сицилия. Пътуването се проточи много по-дълго, отколкото можехме да предполагаме: макар и да отплувахме от Абидос със силен попътен вятър, който ни отнесе навътре в Егейско море чак до остров Лесбос, там той стихна почти напълно и ни трябваха цели три седмици, за да обиколим южния бряг на Гърция. Освен това скоростта на флотата като цяло се определяше от най-бавния кораб, тъй като Велизарий не искаше нито един от плавателните съдове да се откъсне и да пристигне в Картаген преди останалите, с което да ни лиши от предимството на изненадата. По негово нареждане гротовете на първите три кораба — нашия и още два бяха боядисани на широки червени ивици, по които останалите да се ориентират през деня, а нощем на кърмата се окачваха фенери. Нито един кораб нямаше право да се отдалечава на повече от петстотин лакти от съседния. Не липсваха сблъсквания, ругатни и хвърляния на куки, но нито един съд не се загуби и не бе потопен.
Накрая настъпи пълно безветрие и Велизарий даде заповед за всеобщо дебаркиране в Метона, град на югозападния нос на Гърция. Това бе сторено като военно упражнение в пълно бойно снаряжение и хвърли в голяма уплаха местните жители. И у войниците, и у конете бе настъпило голямо отпускане, затова нареждането беше маршировката и бойните учения да продължат до излизането на попътен вятър. В Метона цареше страшна жега. Войнишките сухари, натоварени в чували от Константинопол, започнаха да мухлясват и да се вмирисват. Велизарий пусна веднага в ход императорския указ, за да се снабди с пресен хляб от съседните села, но го получи едва след като петстотин души умряха от колики.
Той направи разследване по въпроса за сухарите и за резултатите уведоми Юстиниан. Установи се, че сухарите са били доставени от Йоан Кападокиеца в качеството му на главен интендант на армията; че поради загубата в тегло на пресния хляб при изпичането му в сухар на главния интендант е било заплатено, както е прието, с една четвърт повече, отколкото струва същото тегло пресен хляб, плюс стойността на горивото за неговото изпичане; че той е препекъл недостатъчно хляба и затова теглото му не се е намалило с предвидената една четвърт, а в същото време е приел да му се плати като за нормален сухар; и че е прибрал в собствения си джоб парите за горивото, като е наредил частичното изпичане да стане безплатно в пещите на градската баня. Впоследствие Юстиниан поздрави Велизарий за този му доклад, но от друга страна, свали от Йоан Кападокиеца (който успя да намери изкупителна жертва в лицето на един свой подчинен) подозренията за умишлена злоупотреба.
Но дори и Йоан Кападокиеца не можеше да бъде обвинен за развалянето на прясната вода от жегата — буретата с вода натоварихме в следващото пристанище, в което се отбихме на остров Закинт. Преходът ни през Адриатическо море от Закинт до Сицилия се проточи поради внезапно стихване на вятъра цели шестнайсет дни. Имахме непоносимо време — беше средата на юни и горещината бе направо жестока. Моята господарка прояви предвидливост и когато бяхме в Метона, ме прати на пазара да купя няколко стъклени делви — от тези, които се използуват за слагане на маслини в саламура, а после ги напълнихме с прясна вода и ги зарихме до гърлото в пясък долу в трюма на кораба. На мен бе възложено да поддържам пясъка винаги влажен с морска вода. В резултат годна за пиене вода имаше само на нашия кораб и това постави в крайно неудобно положение Велизарий, който се гордееше, че яде една и съща храна и пие една и съща вода със своите войници. Положението се влошаваше и от изчерпването на киселото вино поради неочакваното удължаване на пътуването ни.
Велизарий обясни всичко на стотниците от личната си конница и поиска техния съвет. Той посочи, че чистата вода е крайно недостатъчна, за да бъде разделена между екипажите на всички кораби, а да се даде само на два или три от тях, също не е възможно, тъй като това би предизвикало завистта на останалите. Най-благородното решение било да последват примера на великия Катон, който при един поход в знойна Африка смъмрил един войник, че му предлага цял шлем с вода, когато всички останали страдат от жажда, и изсипал, водата на земята, както и на юдейския цар Давид, постъпил по подобен начин с водата, донесена му от един кладенец във Витлеем. А помощниците на Велизарий бяха всичките като него — до един герои и благородни, според мен понякога до крайност. Те изразиха единодушното си убеждение, че не бивало да се възползуват от предвидливостта на господарката, а трябвало да изсипят делвите в морето! Тя естествено изпадна в ярост. Отначало никой не я подкрепи, когато каза, че ще бъде не само глупаво, но и оскърбително за нея да пие развалена вода, след като си бе дала труда да набави прясна, каквато възможност впрочем е имал всеки разумен човек. Тогава Теодосий излезе напред, усмихна се и й каза: