Велизарий организирал отстъпилите от хълма тракийски готи и ги повел бързо към милиария, където вандалската войска била струпана в пълен безпорядък. Конницата се била спуснала от тъй важния в тактическо отношение хълм, за да види какво става, и останала долу, присъединявайки се към всеобщите ридания за загиналия Аматас. Гелимер, който бил научил вече и за поражението и смъртта на своя племенник, убит от масагетските хуни, ревял безутешно, така че от него не можело да се очаква никаква военна мисъл или дело.
Велизарий, изненадан, но доволен от тази гледка, без да губи време, разделил конницата си на две стегнати части и ги изпратил да завземат височините от двете страни на прохода, а когато тази задача била изпълнена, дал знак за едновременна атака срещу струпания долу неприятел. Облаци стрели придали голяма острота на нашето стремително нападение, а склонът на хълма го направил неотразимо. Още при първата атака неприятелят дал стотици жертви. Тогава нашите ескадрони се отдръпнали малко нагоре по склона, пуснали нов облак стрели и се втурнали пак в атака. Тази маневра била повторена няколко пъти. Половин час по-късно всички оцелели вандали, с изключение на два-три ескадрона, останали откъснати в прохода, побягнали панически към соленото блато, където много от тях били пресрещнати и изклани от масагетските хуни. А колкото до Йоан Арменеца в равнината край Картаген, неговите хора се били така пръснали, грабейки мъртвите, че не му било никак лесно да ги събере. Пристигането на Фарас не му помогнало много, защото неговите херули също се втурнали да мародерствуват, така че изминало доста време, докато обединените им отряди, наброяващи седемстотин души, се върнали да окажат съдействие на Велизарий. Те пристигнали в самия край и спомогнали за пълната победа с една последна атака в теснината.
За тази битка Велизарий казваше:
„Благодарен съм, но изпитвам срам, какъвто сигурно изпитва и изпадналият в тежко положение играч на шах, когато темпераментният му противник проиграе сигурната си победа чрез безсмислена жертва на най-силните си фигури. Може би трябваше да се вслушам все пак в съвета на флотоводеца и да нападна Картаген по море, защото проходът при Десетия милиарий е непревземаем, ако се отбранява енергично.“
На сутринта господарката доведе пехотата и всички заедно потеглихме за Картаген. Пристигнахме късно следобед и намерихме портите широко отворени за нас. Обаче Велизарий забрани всякакво влизане в града — не толкова поради опасения от евентуална засада, колкото от страх, че войниците му може да се втурнат да плячкосват и грабят. Картаген беше освободен ромейски град, а не превзето вандалско селище, затова не биваше да има никакви насилия. Ликуващите граждани бяха запалили свещи и лампи на почти всеки прозорец, така че градът бе осветен като за празник — от мястото, където се намирахме, той представляваше много красива гледка с лекия наклон на своя терен. Весело възбудени хора се стичаха в нашия лагер, като носеха венци и подаръци за войниците. Колко жалко, викаха те, че не ни било разрешено да вземем участие в това великолепно възторжено веселие. Всички мръсни вандали, които не успели да избягат, потърсили убежище в църквите, а по улиците вървели огромни шествия, водени от епископите, ечали песни и приветствия към православните християни!
Същата вечер пристигнаха и корабите, тъй като вятърът се бе обърнал точно когато заобикаляли нос Бон — те хвърлиха котва в езеро Тунис, но няколко кораба се отправиха на своеволна експедиция към външното пристанище на Картаген, където екипажите разграбиха складовете. Когато Велизарий научи за пристигането на флотата, той каза:
„Сега виждам, че ако все пак бях послушал съвета на флотоводеца да поема риска за неблагоприятен вятър и да се реша на морска битка, щях да направя грешка. Защото едно нападение по море срещу Картаген би било равносилно на лудост. Отбраната на пристанището е непробиваема — крепостните стени към морето са високи и добре защитени. И ако не беше паниката, предизвикана от вестта за поражението на крал Гелимер, поради която вандалският гарнизон махна грамадните преградни вериги от входа на езеро Тунис и на външното пристанище, за да избяга с всички налични кораби, нашата флота нямаше да успее да влезе. Нямаше как да се справим с това препятствие. Не биваше изобщо да предприемаме тази експедиция с такава малка армия. Но щяхме ли да имаме по-голям успех с по-многочислена войска?!“