— Квинт Сервилий, стомахът ти как издържа присъствието на тази гадина до себе си? — заинтересува се Прасчо, при това без дори да заекне от смущение. — Ако Варий се бе намирал в Рим по времето, когато баща ми умря, може би наистина щях да повярвам на Аполодор, че великият Метел Нумидик е бил отровен! И щях да знам от кого…
Друг път Прасчо Младши щеше да отбележи пред Ахенобарб Понтифекс Максимус:
— Как така става, че всичките ти по-важни клиенти са такава измет? Ама наистина! Някой ден хората ще си спомнят за Сервилий Авгур, ще се сетят и за тоя ми ти Варий и ще излезе, че си станал покровител на всички лекета в град Рим.
Коментарът бе направен толкова ненадейно, че Ахенобарб не можа да измисли какво да му отвърне.
Не всички обаче можеха да оценят Квинт Варий по достойнство. За лековерните, а и за всички онези, които не се бяха заинтересували повече за него, той си оставаше изключително приятен човек. Първо, защото беше хубавец, при това типично мъжки тип — висок, добре сложен, мургав, с огнен поглед и приятни черти. Освен това се държеше благовидно, не можеше да се похвали с особени ораторски качества — още повече че испанският му акцент беше много силен, но пък и никой не можеше да му отрече, че се старае, както приятелски го беше посъветвал Цепион. Така или иначе, Квинт Варий си оставаше любима тема за обсъждане.
— Чудесен човек, разумен и умерен във всичко — хвалеше го Цепион.
— Паразит, ако не и чист сводник — твърдеше на свой ред Друз.
— Най-щедрият и любезен човек, когото съм срещал — не пестеше благодарностите си Филип.
— Лигав като храчка — заявяваше в типичния си стил Прасчо Младши.
— Много ценен клиент — клатеше глава Ахенобарб Понтифекс Максимус.
— И все пак не е римлянин — заключваше с презрение Скавър Принцепс Сенатус.
Естествено на любезния, разумен и безценен за патрона си човек Квинт Варий не му стана много приятно, дето съгражданите му приеха новия лекс Миниция де либерис. Защото току-виж се оказало, че той самият престанал да им бъде съгражданин. За нещастие трябваше да се увери в крайната непроницателност на приятеля си Цепион, който така и не се оставяше да бъде убеден да не подкрепя законопроекта.
— Не се тревожи, Квинт Варий — успокояваше Цепион испанеца, — законът няма обратна сила.
Най-наплашен от всички обаче беше Друз, нищо че околните едва ли го подозираха. Приемането на Минициевия законопроект ясно доказваше, че настроенията в Рим са изключително против широкото разпространение на римското гражданство.
— Ще трябва да премисля отново цялата си законодателна програма — сподели той пред Силон, който бе дошъл да го посети малко преди края на годината. — Обявяването на всеобщо римско гражданство ще трябва да се отложи за края на мандата ми. Надявах се да започна с него, но уви, не мога.
— Никога няма да успееш да прокараш подобен закон, Марк Ливий — поклати горчиво глава Силон. — Никой няма да ти позволи да го прокараш.
— Напротив, ще го прокарам, защото всички ще искат да го сторя — възрази му Друз, по-решителен от всякога.
— Е, ако това ти се стори някаква утеха — усмихна се приятелят му, — вече говорих с предводителите на останалите италийски племена и знам със сигурност, че всички мислят като мен — че ако успееш да ни прислониш под крилото на Рим, всички италийци ще те имат за свой патрон. Изготвихме текста на бъдещата клетва, до края на идващото лято ще сме я произнесли. Затова може би е добре, че няма да започнеш мандата си с въвеждането на всеобщо гражданство.
Друз се изчерви от вълнение. Трудно му беше да повярва на чутото. Вече не ставаше дума дори за армия от клиенти, а цяла една нация да му бъде клиент!
Той се впусна в изпълнението на законодателната си програма чрез въвеждането на обещаните мерки за подялба състава на висшите съдилища между сенатори и конници. След това се захвана да разширява състава на Сената. И все пак първата си реч в тази насока прочете не пред плебейското събрание, а в самия Сенат с надеждата колегите му да дадат своето съгласие с проектозаконите му, преди да ги е отнесъл за ратифициране пред плебса.
— Аз не съм от демагозите — заговори той пред смълчалите се сенатори в Курия Хостилия. — В мое лице вие виждате народния трибун на бъдещето — мъж, достатъчно зрял и достатъчно опитен, за да разчита традициите така, както подхожда на епохата, в която живеем, мъж, който до последния си дъх ще защитава авторитета на Сената. Нищо от онова, което възнамерявам да сторя в Кладенеца на комициите, няма да изненада неприятно колегите ми сенатори, защото всеки свой законопроект аз ще представям първо тук и ще търся тяхното одобрение да го представя на всенародното гласуване. Нищо от онова, което ще поискам от вас, няма да е унизително за вас, нищо от онова, което ще поискам от себе си, няма да е унизително за мен. Защото аз съм син на човек, който също е бил народен трибун и е чувствал отговорностите си също както ги чувствам аз; защото съм син на човек, избиран и за консул, и за цензор, на човека, който нанесе такива жестоки поражения на скордизите в Македония, че му бе отсъден триумф. Защото съм наследник на Емилий Павел, на Сципион Африкански, на Ливий Салинатор. Фамилията, към която принадлежа, е древна и почтена, а аз самият съм достатъчно узрял за длъжността, която заемам.