— И все пак й е нужна малко дисциплина.
Друз повдигна вежда в ням въпрос.
— Виж, това, Квинт Сервилий не е моя работа. Не ме интересува какво мислиш по въпроса. Това, което ще ми е интересно да науча, е как мина пътуването ти.
Когато в късния следобед на същия ден няколкото роби, натоварени да върнат господарката си у дома, пристигнаха пред вилата на Друз, Ливия Друза беше в къщата и можа лично да ги посрещне. Прие новината за завръщането на мъжа си с привидно спокойствие; без да се оплаква от неприятната изненада, заяви на прислугата, че ще е готова да тръгне обратно за Рим още по обяд на другия ден, повика Мопс и му даде всички необходими указания.
Старата тускуланска ферма вече беше заприличала повече на вила, строителите си бяха свършили задачата, като издигнаха набързо римски перистил и пристроиха към къщата помещения за елементарна хигиена. Сега Ливия Друза се втурна към другия й край, скри се в дневната си, затвори вратата зад себе си, тръшна се на леглото си и горко зарида. Всичко беше свършило. Квинт Сервилий се беше върнал у дома, а той винаги бе смятал за свой дом големия град. Повече никога нямаше да й позволи да види вилата в Тускулум. Без съмнение вече бе научил как тя е излъгала за позволението му да се нанесе тук, бе дал воля на яда си и щеше да я върже за постоянно в Рим.
По това време на годината Сенатът в Рим беше в сесия, така че от известно време Катон Салониан бе напуснал селската си къща и се беше пренесъл в града; вече няколко седмици Ливия Друза не го беше виждала. Преглъщайки сълзите си, тя отиде при работната си маса, извади лист хартия, перо и мастило и започна да пише:
„Съпругът ми се е върнал у дома и ме вика при себе си. Когато ти четеш тези редове, аз отдавна ще съм затворена между стените на братовия си дом в Рим, където няма да ме изпускат от поглед. Кога, къде и как ще можем да се видим отново, нямам представа.
Но как ще мога да живея без теб? О, любими мой, единствени мой, как ще оцелея? Без да те виждам, без да усещам пръстите ти, ръцете ти, устните ти… няма да го понеса! Но мъжът ми ще ми наложи толкова ограничения, а и Рим е пълен с толкова любопитни очи, че с ужас си представям как можем и да не се срещнем изобщо! Обичам те повече, отколкото бих могла да изрека с думи. Не го забравяй. Обичам те.“
На сутринта Ливия Друза излезе на обичайната си разходка, предупреждавайки прислугата, че ще се прибере преди обяд, когато всичко бъде готово за връщането й в Рим. Обикновено, когато имаше среща с Катон, тя припкаше като сърна, но този път бавно се движеше по пътеката, опиваше се от красотата на есенната природа, опитваше се да запечата в паметта си всяко дърво, камък, храст, за да има с какво да изпълва годините на самота, които я очакваха. Когато стигна до малката варосана къщичка, където двамата с Катон се бяха срещали в продължение на двадесет и един месеца, Ливия обиколи една след друга двете стаи, нежно опипваше стените и предметите, опитвайки се сякаш да им предаде неизмеримата си тъга. Колкото и добре да знаеше, че любимият й е в Рим, беше се надявала да я чака на уреченото място; но той не я чакаше. Затова остави бележката на леглото, където нямаше как да не я забележи, сигурна, че никой друг не би посмял да влезе в къщичката на господаря си.
А след това започна дългото шествие към Рим. Ливия Друза беше принудена да се друса през цялото разстояние в затворената двуколка, наричана от римляните карпентум, която Цепион бе сметнал за най-подходящото за жена му превозно средство. В началото тя бе настоявала малкият Цепион — както всички наричаха сина й — да пътува с нея в двуколката, но след като бяха изминали навярно една десета от пътя до дома, тя се смили над детето и го предаде на грижите на един от робите, който трябваше да го носи на ръце до Рим. Сервилила се задържа малко повече до майка си, но стомахът й не издържа и се наложи майка й толкова често да я държи надвесена над прозореца, че най-накрая я помоли да излезе да върви пеша. Самата Ливия Друза също понечи да се присъедини към пешеходците, но й беше съобщено, че господарят й изрично държал жена му да пътува вътре в двуколката, при това със спуснати завеси.
За разлика от сестра си Лила Сервилия се радваше на железен стомах, затова й беше позволено да се вози с майка си; дори когато й предложиха да излезе навън, тя гордо заяви, че една патрицианка никога не ходи пеш. Ливия Друза отдалеч беше разбрала, че детето е твърде развълнувано, но нищо чудно, ако не бяха прекарали толкова дълги месеци заедно в Тускулум, да не го беше забелязала. Защото Сервилия се беше научила прекрасно да прикрива чувствата си и единствено пламъчетата в черните й очи, както и бръчиците в ъгълчетата на пълничката й уста издаваха истинското й настроение.