— Много се радвам, че с такова нетърпение чакаш срещата с баща си — чудеше се какво да каже Ливия Друза, докато клатушкащата се двуколка я отнасяше далеч от царството на мечтите й.
— Е, знам, че при теб е точно обратното — отвърна й грубо дъщеря й.
— Защо не се опиташ да ме разбереш! — възкликна майка й. — Просто обожавах живота си в Тускулум! Мразя Рим!
— Нали — поклати глава Сервилия и с това разговорът между двете свърши.
Пет часа, след като бяха тръгнали от вилата, двуколката и придружаващите я роби стигнаха пред къщата на Марк Ливий Друз.
— Да бях вървяла пеш, щяхме да стигнем по-бързо! — сопна се на прощаване Ливия Друза на кочияша, преди да е обърнал колесницата на другата посока и да се е отдалечил.
Цепион я чакаше в онази част от къщата, където бяха живели и преди. Щом жена му се появи на вратата, той й кимна някак отнесено, без да прояви интерес дори към двете си дъщерички, отбили се специално да го поздравят с „добре дошъл“, преди да са ги отвели в детската стая. Сервилия му се усмихна възможно най-чаровно, очите й широко се разтвориха, но баща й и на нея просто кимна и й даде да разбере, че не му трябва за нищо.
— Хайде, вървете си, нека бавачката доведе малкия Квинт — нареди Ливия Друза и отпрати момичетата към вратата.
Бавачката обаче вече чакаше пред вратата. Ливия Друза пое сина си от ръцете й и го занесе лично на въображаемия му баща.
— Ето, Квинт Сервилий! — усмихна му се тя. — Запознай се със сина си. Не е ли хубавец!
Както обикновено това беше майчино преиначаване на фактите: малкият Цепион определено не беше хубаво дете. Макар и човек да не можеше направо да го нарече грозен. Вече бе навършил десет месеца и седеше спокоен в скута на майка си, обикаляйки цялата стая с поглед, в който личеше известно разбиране; но макар умно дете, Цепион не беше нито усмихнат, нито чаровен. Гъстите му за възрастта, прави и гладки косици чак плашеха с наситеночервения си цвят, очите му бяха светлокафяви, с цвят на лешник, фигурката му — източена, лицето му — издължено.
— Богове! — смая се Цепион и внимателно заразглежда сина си. — Откъде му се е взела тази червена коса?
— Според Марк Ливий я е наследил по линия на майка ми — отговори хладнокръвно Ливия Друза.
— Аха! — рече Цепион, видимо облекчен; не че бе заподозрял жена си в изневяра, но от рождение бе свикнал да търси отговор за всяко нещо и се тревожеше, когато нямаше кой да му го даде. След като така и така цял живот не се беше проявявал като нежен човек и сега дори не си направи труда да поеме малкия Цепион от ръцете на жена си. Трябваше тя да го подкани с жест, за да се реши най-сетне да го погъделичка по гушката и да му заговори като грижовен баща.
— Много добре — отсъди след известно време Цепион. — Върни го на бавачката му. Време ни е двамата с теб да се усамотим, жено.
— Но тъкмо идва време за вечеря — напомни му Ливия Друза, докато отнасяше детето към вратата и го подаваше на робинята. — Дори — едва преглътна тя, защото сърцето започваше бясно да бие в гърдите й — бих казала, че е закъсняла. Няма за кога повече да я отлагаме.
Но Цепион вече прибираше капаците на прозорците и залостваше вратата.
— Аз не съм гладен — рече той и започна да си сваля тогата. — Ако ти си, толкова по-зле за теб. Днес няма да се вечеря, жено!
Колкото и да не беше наблюдателен или паметлив, Квинт Сервилий не можеше да не установи известна промяна у жена си. Откакто Ливия Друза се беше пъхнала под чаршафите до него, тя с нищо не бе издала, пък макар и най-малко удоволствие или интерес от това, което той й правеше. Все едно се бе заел с каменна статуя.
— Какво ти има? — вдигна той безпомощно ръце.
— Както повечето жени на моята възраст започвам да изпитвам известна неприязън към цялата тази работа — оправда се Ливия. — След като ни се народят две-три деца, губим интерес.
— Виж какво — започваше да се ядосва Цепион. — Най-добре ще е точно ти да си възвърнеш интереса, при това колкото се може по-бързо. Ние в нашия род сме хора порядъчни и въздържани и никога не лягаме с други, освен със собствените си жени.