Изказването му прозвуча надуто, смехотворно, сякаш го беше научил наизуст специално за случая.
Така че нощта можеше да се нарече успешна само в най-общи линии; дори след няколкото последователни атаки на своя съпруг Ливия Друза продължи да се държи студено, апатично, а най-накрая буквално срази Цепион, след като малко преди самата кулминация на неговите усилия заспа и дори захърка. Той гневно я разтърси, за да я върне към действителността.
— Как мислиш, че ще ни се роди нов син, ако се държиш така? — попита я той, впивайки хищно пръсти в рамото й.
— Не искам повече деца — заяви Ливия.
— Ако не се научиш да се държиш по-внимателно с мъжа си — запъшка той, — ще се разведа с теб.
— Ако разводът означава, че ще мога да се върна във вилата на брат си в Тускулум — трябваше да повиши глас Ливия, за да надвика шумния му екстаз, — не бих имала нищо против. Мразя Рим. Мразя и това, което правим в момента. — Най-накрая тя се извъртя изпод него и се обърна на другата страна. — Сега мога ли да спя?
Цепион вече се бе преуморил, затова я остави, но още щом се събуди на сутринта, си припомни целия среднощен разговор и отново изпадна в съпружески гняв.
— Аз съм твой мъж — говореше той, докато Ливия бързаше да се измъкне от леглото — и искам ти да се държиш както подобава на една жена на патриций.
— Казах ти, че цялата тази работа ми се струва скучна и безинтересна — тросна му се тя. — Ако не ти харесвам повече, Квинт Сервилий, най-добре да се разведем, докато е време.
Но бавно разсъждаващият ум на Цепион вече беше схванал едно: жена му можеше и да не му е изневерявала, но самият факт, че сама искаше развод, беше достатъчен да привлече внимание.
— Никой няма да се развежда, жено.
— Знаеш, че ако поискам, мога да си взема развод от теб.
— Съмнявам се, че брат ти би ти позволил. Не че има някакво значение. Просто няма да се развеждаме и това е. Вместо това ти ще проявяваш повече съпричастие към желанията на съпруга си, ако ли пък не, аз ще те накарам да го проявиш.
Докато говореше това, Цепион извади кожения си колан, сви го на две и го удари в лявата си ръка, за да се чуе как изплющява.
Ливия Друза го гледаше с неподправено удивление.
— Я стига! Да не съм дете, че да ме плашиш с такива работи!
— Може и да не си дете, но се държиш като такова.
— Не би посмял да ме удариш!
Вместо отговор Цепион я сграбчи за китката, изви я зад гърба й и й надигна нощницата достатъчно, за да може да я държи със същата ръка. В следващия миг коланът изплющя по гърба й и нататък започна едно бясно налагане с кожата по задника, бедрата и прасците. В първия момент Ливия Друза се опита да се освободи, но си даде сметка, че както я е хванал здраво, най-много да си счупи ръката при някое рязко движение. При всеки нов удар болката нарастваше. Тялото й беше пламнало в огън, и то не само при съприкосновението с жилавия колан. Колкото и да се мъчеше да не вика, Ливия Друза започна да се задъхва, сетне да хлипа и накрая зарида с пълен глас от ужас. В един момент краката й се подкосиха, тя се свлече на колене и инстинктивно понечи да скрие глава с ръцете си. Цепион я освободи от хватката си, но в плен на все същата дива ярост продължи да я удря по свитото й на кълбо тяло.
Виковете й започнаха да му се струват същински химни на радостта; той раздра докрай дрехата й и продължи да налага, докато най-накрая ръцете му не омекнаха и не изпуснаха сами оръжието.
Коланът падна на земята и Цепион го изрита с крак надалеч. Грабна жена си за косата и насила я повлече обратно към тясното и непроветрено спално помещение, където вонеше на собствената му пот.
— Сега ще видим! — задъхваше се той, докато с една ръка държеше силно еректиралия си член. — Подчинение, жено! Това е то, иначе те чака още бой!
Победоносен, той я яхна и отново започна да я измъчва, този път с друг свой орган, тълкувайки ужасените викове на Ливия и свитите й юмручета, с които искаше да го отблъсне от себе си, като израз на възбуда.
Шумовете, които се носеха от покоите на Цепионови, не останаха нечути за прислугата в къщата. Първа ги чу Сервилия, която се бе спотаила срещу вратата на родителите си с надеждата да зърне баща си, когато излезе да закусва. След нея пред стаята се насъбраха и неколцина от робите. Навярно единствени Друз и Сервилия Цепионида не научиха нищо за случилото се, още повече че никой не посмя да им съобщи.