След като изкъпа господарката си, личната прислужница на Ливия Друза бързо изтича в помещенията за робите, за да опише какво е видяла. По лицето й се беше изписал ужас.
— Цялата е в огромни червени белези — обясни робинята на иконома Кратип. — Същински кървави рани! Цялото легло е почервеняло от кръв. Бедната!
Кратип не можа да се сдържи и горко заплака. И не беше сам в мъката си, защото мнозина от прислужниците в къщата знаеха Ливия Друза още от малко дете, бяха свикнали да й съчувстват, да се грижат за нея. Когато господарката се появи пред тях, при вида й повечето от старите роби отново ревнаха: Ливия едва ходеше, а по погледа й личеше, че й се иска по-скоро да я бяха убили. Но дори в плен на най-жестока ярост Цепион се бе показал съобразителен: нито по ръцете, нито по лицето или врата се виждаха каквито и да било белези.
В продължение на два месеца положението си остана непроменено, с изключение на това, че побоищата, които Цепион редовно нанасяше на жена си в интервал от около пет дни, придобиха по-конкретен модел. Побойникът възприе системата, според която всеки път трябваше да се налага конкретна част от тялото на Ливия Друза, докато другите си почиват и раните по тях зарастват. На него самия преживяването помагаше за две неща едновременно: повишаваше половата му активност и му вдъхваше самочувствие на господар. Най-накрая проумяваше дълбоката мъдрост, заложена в римските традиции, обясняваше си каква е истинската роля на патерфамилиас, както и за какво се раждат жените.
Ливия Друза не казваше нищо пред никого, не се оплакваше дори пред робинята, която я къпеше… и се грижеше за раните й. Но и отстрани се виждаше, че е настъпила голяма промяна, която все повече и повече тревожеше Друз и жена му. И двамата си го обясняваха по най-елементарния начин: Ливия не обича Рим и завръщането у дома й се е отразило зле. Естествено Друз, който добре си спомняше съпротивата на сестра си срещу насилственото й омъжване за Цепион, отдаваше значимото и на присъствието на зет си, но дали беше достатъчно това да обясни бавната походка на Ливия, отнесения й поглед, пълното й мълчание?
Самата Ливия Друза се чувстваше отвътре също тъй, както и отвън — в агонията на постоянен тормоз, който щеше да я убие едновременно и физически, и духовно. От време на време изтощеното й съзнание се питаше дали пък не става дума за заслужено наказание за изневярата й. Или пък болката от побоя се заглушаваше от още по-тежката мъка по раздялата с любимия Катон. А може би тайно благодареше на боговете, че в резултат на усилията на мъжа й на нея й се е разминало раждането на детето, което от три месеца носеше в утробата си и което дори Цепион не би могъл да приеме за свое.
Сварена напълно неподготвена от неочакваното завръщане на мъжа си, Ливия Друза дори не бе помислила за това нежелано усложнение; когато най-после се сети за него, то вече бе престанало да съществува. Да, това ще да е била истината. Макар и по своеобразен начин, боговете пак проявяваха своята благосклонност към нея. Някой ден мъжът й щеше напълно да изгуби мярка и да я убие. А смъртта бе за предпочитане пред живота с човек като Квинт Сервилий Цепион.
Това, което направи по-сериозно впечатление на Друз, бе, че промяна се забелязваше не само у сестра му, но и в цялата домашна атмосфера. Подобно откритие беше по-скоро странно, тъй като човек в неговото положение би трябвало да обръща внимание най-много на неочаквания дар, който съдбата му бе отредила: най-после жена му бе забременяла. Ала и самата Сервилия Цепионида, вместо да се изпълва с радостни чувства за предстоящото събитие и вместо да се занимава със собствените си грижи, все повече се тревожеше за ледените повеи, които се разнасяха из коридорите на дома й. На какво се дължеше тягостното настроение, обхванало прислугата? Можеше ли една нещастна съпруга да накара всички около себе си да изпаднат в подобно униние? Така например, ако допреди време слугите на Друз дразнеха господаря си с постоянните разговори, които водеха на висок глас из коридорите, сега не смееха дума да обелят и го гледаха все със сериозни изражения. Като дете го бяха събуждали със смеха си, а сега го приспиваха с меланхоличните си погледи, с едносричните си отговори, с прилежността си, която надминаваше всякакви очаквания. Дори Кратип, който често беше бъркан със статуите в градината, се държеше по-служебно от обикновено.