Ливия се усмихна престорено.
— Не си забелязвал на какви хитрини е способна съдбата, само и само да оплете пътищата на смъртните? — подхвърли тя. — Още от мига, в който се срещнах с Марк Порций, предчувствах, че съдбата ми крои нещо. Когато малкият Квинт се оказа червенокос, това дори не ме учуди… Излизаше, че никой няма да ми повярва.
— И все пак, каквото и да стане занапред, аз ще съм на твоя страна, сестро — увери я Друз. — Докато съм на този свят, ще ти помагам с всичко, с което мога.
В очите на Ливия започнаха да напират сълзи на признателност.
— О, Марк Ливий, не можеш да си представиш колко съм ти благодарна за тези думи!
— Това е най-малкото, което мога да сторя за теб. — Той се покашля. — Колкото до Сервилия Цепионида, можеш да бъдеш сигурна, че тя няма да се отрече от мен, също както не би се отрекла и от теб.
Още същия ден Цепион прати известие, че иска развод от Ливия Друза. Към известието имаше прикрепено лично писмо до Марк Ливий Друз, което за малко да го довърши окончателно.
— Знаеш ли какво ми пише тази гадина? — каза той на сестра си, която бе прегледана от неколцина лекари, и сега си почиваше в стаята.
Точно в момента Ливия се беше излегнала по корем и търпеливо чакаше двамина от лекарските помощници да намажат с балсам синините й; не можеше да обърне глава и да види изражението на брат си. С огромни усилия на волята поизви схванатия си от боя врат само колкото да го зърне с крайчеца на окото си.
— Какво ти пише? — попита тя.
— Най-напред отрича бащинството си и на трите деца! Отказва да върне зестрата ти и те обвинява в повече от една изневери. Отказва да ми заплати за седемте години престой у дома ми… Доколкото мога да проумея смисъла на написаното, оправдава се с факта, че ти никога не си била негова жена и че децата ти не са негови, а чужди.
Ливия Друза отпусна безпомощно глава на възглавницата.
— Екастор! Марк Ливий, да се отрече от сина си го разбирам, но как може да постъпи така с дъщерите си? Да се съмнява в бащинството на малкия Квинт, това е очаквано, но Сервилия и Лила?… Сервилия няма да го преживее.
— О, не сме свършили още! — размаха писмото Друз. — Щял да промени завещанието си и да лиши трите си деца от всякакво наследство. И най-накрая има наглостта да ми поиска „своя пръстен“! Своя пръстен!
Ливия Друза добре знаеше за кой пръстен става дума. Бижуто беше семейно наследство, беше принадлежало на баща им, преди това на неговия баща. Знаеше се, че някога е стоял на ръката на Александър Македонски. Още по времето, когато като дете Квинт Сервилий Цепион се беше сприятелил с Марк Ливий Друз, той бе зърнал пръстена на ръката на баща му и го бе поискал за себе си. Беше видял с очите си как умиращият Друз Цензор го предава на сина си и най-накрая, преди да замине за Смирна и Италийска Галия, го бе изпросил от зет си, обяснявайки, че пръстенът щял да му бъде щастлив талисман. Друз не желаеше да се разделя със семейната ценност, но заради приятелството се съгласи и му го даде. Когато Цепион се завърна от пътешествието си обаче не пропусна да си поиска веднага обратно пръстена. В началото Цепион си измисляше хиляди причини, за да го задържи по-дълго у себе си, но най-сетне Друз го хвана натясно и той нямаше как да откаже. Тържествено го свали от пръста си и му го връчи със следните помпозни слова:
— Добре, добре, заповядай! Но следващия път, когато заминавам надалеч, Марк Ливий, пак ще трябва да ми го дадеш: носи ми голям късмет.
— Как смее! — задъхваше се от гняв Друз и в следващия миг се хвана за пръста, да не би иззад гърба му да изникне Цепион и да му открадне пръстена, както си стои на мястото. Нямаше нищо по-лесно от това да се свали незабелязано въпросният пръстен, защото беше толкова малък, че можеше да се носи само на кутрето, но за него беше широк и сам се изхлузваше. Александър Велики ще да е бил доста дребен човек, щом е имал такива мънички пръсти.
— Не му обръщай внимание, Марк Ливий — опита се да го утеши Ливия, която отново извърна глава на една страна с надеждата да го види по-добре. — Какво ще стане с децата ми? Наистина ли може да ги изостави?
— Не и след като го поставя на мястото му — закани се мрачно Друз. — Ти не получи ли също писмо?
— Не, само текста на документа за развод.
— Значи можеш да си починеш и да чакаш да се оправиш.
— Какво да кажа на децата?
— Засега нищо. Нека първо се разбера с баща им, пък след това.