— Може просто да сте мислили, че е излязъл, а той да ви е подслушвал — нарочно или без да иска — подхвърли Катон, който никак не одобряваше отношението на Друз към италийците, но не можеше да си позволи да го съди; едно от нещата, които му се струваха най-унизителни в чуждата къща, бе, че автоматически се лишаваше от правото на собствено мнение.
— О, няма как да е бил вкъщи — отсече сухо Друз. — По онова време той обикаляше Италия и няма как да е слухтял из къщата ми, след като година и половина изобщо не се е прибирал в Рим.
— Ами тогава, как наистина… — зачуди се Катон. — Може да е останало нещо написано и да му е попаднало под ръка.
Друз енергично поклати глава, с което даде да се разбере, че не би допуснал подобна грешка.
— Аз самият не съм писал нищо, още по-малко съм подписвал.
— Защо мислиш, че някой е помогнал на Квинт Сервилий да скалъпи обвинението си? — попита Ливия Друза.
— Защото ме обвинява не в друго, а в подправяне на списъците с римски граждани, в съдействие с Квинт Попедий.
— Може просто да го е измислил.
— Нищо чудно, но в цялата работа има едно много смущаващо обстоятелство, а именно, че освен имената на нас двамата е споменал и трето лице — на самнита Гай Папий Мутил. Откъде ще му дойде точно това име, а не друго? Аз самият знам за Папий Мутил само като за близък приятел на Квинт Попедий. И все пак съм сигурен, че и Квинт Попедий, и Папий Мутил са участвали в подправянето на списъците. Как обаче го е разбрал Цепион?
Ливия Друза се изправи.
— Нищо не ти обещавам, Марк Ливий, но като че ли се сещам къде лежи разковничето на въпроса. Ако ме извините за момент? — и излезе от триклиния.
Друз, Катон Салониан и Сервилия Цепионида дори дума не изрекоха, докато тя не се върна — толкова беше голямо любопитството им какво ли се е сетила. И тримата бяха склонни да вярват, че Цепион просто е налучкал името на Папий Мутил наслуки, затова постъпката на Ливия Друза имаше с какво да ги заинтригува.
След малко на вратата се появи малката Сервилия, хваната за рамото от майка си.
— Сега ще застанеш ей тук, Сервилия, и ще ми отговориш на няколко въпроса — рече строго Ливия. — Посещавала ли си баща си?
Малкото момиче я гледаше спокойно и невъзмутимо и не казваше нищо. Но останалите вече я бяха поопознали и изтълкуваха подобно мълчание като проява на гузна съвест.
— Искам да ми кажеш честно, Сервилия — подкани я майка й. — Ходила ли си при баща си? Преди да ми отговориш, нека те предупредя, че ако се усъмним в думите ти, ще попитаме Стратоника и останалите бавачки.
— Да, ходя при него — призна момичето.
Друз се изправи на кушетката си, а до него и Катон; Сервилия Цепионида се сви на столчето си и скри лице в шепите си.
— Какво си казала на баща си за вуйчо си Марк и за приятеля му Квинт Попедий?
— Истината — отвърна с привидно безразличие Сервилия.
— Какво по-точно?
— Че заговорничат да запишат в списъците с римски граждани италийци.
— Как си могла да сториш подобно нещо, Сервилия, след като добре знаеш, че е пълна измислица? — започваше да се ядосва Друз.
— Напротив, това е самата истина! — изпищя детето. — Съвсем скоро видях писма в стаята на марса!
— Влязла си в стаята на гостенина без негово знание? — обади се недоверчиво Катон Салониан. — Това е постъпка, достойна за презрение, моето момиче!
— Кой си ти, че да ме съдиш? — обърна се към него Сервилия. — Та ти си потомък на роби и селяни!
Катон преглътна обидата и с присвити устни отговори:
— Може и да съм потомък на роби и селяни, Сервилия, но трябва да знаеш, че дори робите могат да следват известни принципи на поведение и никога не биха посегнали на неприкосновеността на един гост.
— Аз съм патрицианка от рода на Сервилиите — отвърна му безочливо малката, — а оня е някакъв си италиец. Той мислеше злото на Рим, също както и вуйчо Марк!
— Какви писма си видяла по-точно, Сервилия? — попита я Друз.
— Писма от някой си самнит на име Гай Папий Мутил.
— Но не и писма, подписани с моето име?
— Не ми и трябваше да търся. Ти си толкова близък с италийците, че всички знаят как им играеш по свирката. Защо и ти да не си в заговора?
— Много се радвам, че си се родила жена, Сервилия — опита се да се засмее Друз, — защото ако някой ден влезеш пред съда с подобни аргументи, ще се превърнеш на посмешище пред цял Рим. — Той слезе от кушетката и застана пред нея. — Ти си глупачка и неблагодарница, моето дете. Постъпваш нечестно и както каза доведеният ти баща — си достойна за презрение. Ако беше по-голяма, щях да те изгоня веднъж завинаги от дома си. Но сега ще направя точно обратното: ще те затворя. Отсега нататък ти ще можеш да се движиш свободно из къщата ми, но по никакъв повод няма да я напускаш. Повече няма да посещаваш никого, дори баща си. Нито ще ти позволя да му пращаш писма. Ако той самият прати човек, който да те отведе при него, ще те пусна на драго сърце. Но никога повече няма да те оставя да прекрачиш прага ми, нито да видиш майка си. И понеже баща ти продължава да не те иска при себе си, то трябва да се примириш с мисълта, че аз съм твоят патерфамилиас. Моята дума е закон за теб, защото такъв е римският закон. По отношение на теб всички ще изпълняват моите нареждания и от мен ще зависи при какви условия ще живееш в моята къща. Разбираш ли какво ти казвам?