Никой в дома на Друзови не бе предполагал такава трагична развръзка; Сервилия Цепионида се бе радвала на добро здраве, бременността й почти не я тревожеше, за деветте месеца не бе усетила никакви затруднения. Но раждането започна толкова внезапно, че дори тя, майката, се оказа напълно неподготвена; само два часа, след като бяха започнали болките й, вече бе станала жертва на обилния кръвоизлив, който никоя от акушерските хитрини на прислугата й не можа да спре. Друз не беше вкъщи, когато всичко започна, но успя да се прибере навреме, колкото да изпрати жена си. Когато най-после застана до нея, тя вече бе забравила родилните си мъки и изпаднала в безгрижна еуфория, напусна живота, без дори да си дава сметка къде се намира и закъде се е запътила. Навярно за нея самата това беше най-доброто решение, но Друз, който се бе надявал да чуе поне една дума на сбогуване и беше стискал отчаяно ръката й с надеждата да й вдъхне малко сила, беше като зашеметен колко бързо свърши всичко. Излизаше, че след като цял живот Сервилия се бе борила за това дете, в самия миг, когато то трябваше да се появи на бял свят, жизнените сокове я бяха напуснали и тя се бе превърнала в някакво мраморно подобие на самата себе си. Когато смъртта я настигна, детето едва бе започнало да се подава из утробата й, затова лекари и акушерки се заеха да убеждават Друз да им разреши да срежат корема на родилката и да го извадят; но той отказа.
— Нека го отнесе със себе си — рече той. — Дори да оцелее, никога не бих го обичал.
И така, сам полужив, Марк Ливий Друз се довлече до Курия Хостилия, където зае мястото си на втория ред и доколкото му беше възможно, се заслуша какво се говори в залата. Макар и още млад сенатор, той не седеше на последния ред, защото качеството му на понтифекс му отреждаше поне символични привилегии. И все пак с нищо не можеше да прикрие скръбта си; дори се наложи робът му да го намести по-добре на сгъваемия му стол, да не би да падне. От всички страни му поднасяха съболезнования, а той кимаше ли, кимаше. Най-тежко му беше да види Цепион на последния ред от обратната страна на залата… Цепион! Само при вида му Друз пребледня като покойната си съпруга. Дори в такъв трагичен час този наглец не бе имал срам да заяви, че веднага след заседанието на Сената заминавал от Рим и не можел да присъства на погребението на сестра си!
Иначе Друз заемаше изключително удобно място и можеше спокойно да наблюдава всички присъстващи сенатори. Намираше се в самия край на лявата трибуна, в съседство с тежките бронзови врати на Курията, построена векове по-рано от цар Тулий Хостилий, и донякъде се чувстваше като един от многото граждани, застанали на самия вход на залата, за да слушат какво се разисква вътре. Консулите бяха решили, че днешното заседание трябва да се проведе при открити врати, което естествено не означаваше, че в самия Сенат могат да влизат външни лица, но всеки, който пожелаеше, можеше да застане пред Курията и да надава ухо за изказванията на сенаторите.
В отсрещния край на залата, оградена от две страни от трите реда трибуни, където разгъваха донесените от робите им столове сенаторите, стоеше издигнат подиумът за куриатните магистрати; точно пред него беше сложена и дългата дървена пейка, където се блъскаха един в друг десетината народни трибуни. Най-отпред на подиума седяха двамата консули върху изящно изваяните си столове от слонова кост; зад тях, пак върху слонова кост, се изтягаха шестимата претори, а най-накрая — двамата куриатни едили. Онези сенатори, които заради дългите години, прекарани в Сената, или заради някогашното заемане на куриатна длъжност имаха правото да говорят пред колегите си, седяха на най-предния ред на малките трибуни. Зад тях бяха настанени понтифексите, авгурите, бившите народни трибуни или жреците, членове на някоя от по-маловажните колегии. Най-горе се пазеше място за тъй наречените педарии, които се радваха единствено на правото да гласуват предложенията на старшите си колеги.
След като бяха прочетени подходящите молитви и извършени нужните жертвоприношения, а най-накрая — след като предзнаменованията бяха сметнати за благоприятни, — първият консул Луций Лициний Крас Оратор стана да говори.
— Принцепс Сенатус, Понтифекс Максимус, колеги куриатни магистрати, членове на тази свята институция… От известно време насам в Сената оживено се обсъжда въпросът за незаконното вписване на италийци в списъците с римски граждани за времето на настоящия цензорски мандат — започна той речта си и размаха някакъв документ над главата си. — Нашите уважавани колеги, цензорите Марк Антоний и Луций Валерий, бяха предвидили регистрирането на поне няколко хиляди души, които досега са убягвали от погледа на провинциалните ни управители; но никой от тях не бе предполагал, че ще се сблъска с толкова много непознати имена, колкото в крайна сметка бяха вписани миналата година. Нарастването броя на римските граждани на територията на италийските ни съюзници би всякакви досегашни рекорди за промеждутъка между две преброявания. Получихме обаче сведения, че големият брой нови имена се дължи не на друго, а на факта, че към списъците са били прибавяни представители на народите съюзници от полуострова, нямащи никакви основания да се смятат за римски граждани. В действителност можем да говорим за една огромна фалшификация. Бяха ни представени и две имена: на марса Квинт Попедий Силон и на самнита Гай Папий Мутил.