„Чудесно го каза, Гай Марий!“ — възхищаваше му се Друз и аплодираше от мястото си. Неколцина други го подкрепиха, но повечето си замълчаха — за разлика от множеството на Форума, което издаде шумното си неодобрение от подобно снизходително отношение към виновните.
Марк Емилий Скавър стана на свой ред.
— Може ли да говоря?
— Думата е твоя, Принцепс Сенатус — подкани го първият консул.
Нищо че двамата с Гай Марий бяха връстници, нищо че и за разлика от него Скавър беше запазил лицето си симетрично, той пак изглеждаше много по-възрастен от него. Напълно оплешивялата му глава и дълбоките бръчки по лицето му издаваха истинските му години, дори му слагаха отгоре. И все пак хубавите му зелени очи още грееха с младежки плам, излъчваха здраве и мъжка сила, а най-вече интелигентност и остроумие. Днес Скавър обаче се въздържаше да дава воля на искрящото си и хапливо чувство за хумор, дори крайчетата на устата му, иначе винаги готови да се извият във весела усмивка, стояха сведени надолу, неподвижни. Скавър също реши да се поразходи из залата, но вместо да се обърне към колегите си сенатори, предпочете да говори с лице към тълпата пред Курията.
— Назначени отци, сенатори на Рим, аз съм вашият водач, признат за такъв и от настоящите цензори. Бил съм ваш водач още от времето, когато сам бях консул, сиреч точно отпреди двадесет години. Бил съм консул, бил съм и цензор. Водил съм армии в бой и съм сключвал мир с враговете ни. Сключвал съм и съюзи с онези, които са искали да се смятат за наши приятели. Аз съм патриций от славния род на Емилиите. Но всички тези почести, които съм притежавал и притежавам и за които мнозина биха ми завидели, не означават нищо в сравнение с най-голямата, на която се радвам: че съм римлянин!
Може да ви се стори странно, че думите ми ще прозвучат в тон с тези на Гай Марий, който сам току-що се нарече италиец. Но нека все пак повторя думите, с които той започна речта си. Дали наистина е толкова тежко престъпление да искаш да си римлянин? Да искаш да си част от онази победоносна раса, която управлява света, или поне онази му част, с която си струва да се занимаваме? Да си част от онази велика раса, която си позволява да заповядва на царе и да чака те да изпълнят волята й? И аз като Гай Марий твърдя, че не е престъпление да искаш да си римлянин. Но в това, в което двамата с него се разминаваме, е акцентът в нашето твърдение. Не е престъпление да искаш нещо. Престъпление е, ако си го постигнал не както трябва. И аз не искам някой от вас да се хване на уловката, която Гай Марий ни подхвърли. Сенатът не се е събрал днес, за да изразява съчувствията си по адрес на всички онези, които искат да ни се пишат сънародници, но не могат. Не сме се събрали, за да обсъждаме нечии идеали, мечти, нечии философски цели и домогвания. Дошли сме, за да дадем отговор на едно реално предизвикателство — незаконното присвояване на римско гражданство от страна на десетки хиляди хора, които не са римляни и следователно нямат право да твърдят, че са. Това, че им се иска да бъдат римляни, не е наша грижа. Наша грижа е фактът, че тези десетки хиляди души са извършили едно тежко престъпление, а ние като пазители на римското наследство не можем да се отнасяме към това тежко престъпление като към някакво дребно прегрешение; не можем просто да шляпнем виновните по бузата и да ги пуснем да си вървят.