Всички в залата прихнаха да се смеят, да пляскат и тропат, докато Филип се изчерви и се опита да се скрие между съседите си.
Рутилий Руф обаче бързо се върна на въпроса.
— Нека погледнем по-сериозно на наказанията, предвидени в лекс Лициния Муция, умолявам ви! Как можем да бием с камшик хора, с които и за в бъдеще ще трябва да живеем съвместно, от които ще искаме пари и войници? Ако в този Сенат се намират толкова жалки люде, че да се смеят на произхода на собствените си колеги, то с какво право можем ние да се смятаме за по-висшестоящи от италийците? Това е, което искам да ви кажа, което и вие би трябвало да обмислите. Ако един баща реши, че ще е най-добре да възпитава сина си само с бой, то когато синът му порасне, нима ще обича баща си? Нима ще го почита? Не, ще го мрази от дъното на душата си. Ако ние започнем да налагаме собствените си събратя италийци, и ние ще трябва да се примирим с мисълта, че ни мразят, и то не за друго, а заради нашата жестокост. Ако продължаваме да упорстваме и да не им даваме скъпоценното си гражданство, ще ни мразят заради високомерието ни. Ако ги разорим с тези непоносими глоби, ще ни мразят заради алчността ни. Ако ги изгоним от домовете им, ще ни мразят заради безсърдечието ни. Като съберем всичко на едно място, колко омраза ще се събере? Повече, отколкото можем да си позволим, назначени отци, Квирити, във всеки случай от хората, с които делим една земя.
— Тогава ще ги смажем още по-жестоко — обади се Катул Цезар с уморен глас. — Ще ги смажем веднъж завинаги. Ще ги накараме да се чувстват по-низши от животните. Това заслужават всички онези, посегнали като крадци към най-ценния дар, който Рим може да даде на света.
— Квинт Лутаций, защо не се опиташ да разбереш! — разпери ръце Рутилий Руф. — Те са откраднали, защото ние сме отказали да им дадем по законен път. Когато човек понечи да вземе нещо, което според него му принадлежи по право, той не се чувства крадец. По-скоро е доволен, че си е върнал някога изгубеното.
— Как може да си върне нещо изгубено, когато то никога не е било негово?
Рутилий Руф се отказа повече да спори.
— Добре тогава. Опитах се да ви убедя колко глупаво би било да наказваме толкова строго хората, сред които живеем, с които се разминаваме по пътя, които населяват земите, където сме построили вилите си, където се намират именията ни, които в крайна сметка обработват нашата земя, в случай че не сме възприели модата да купуваме за всичко роби. Няма какво повече да ви кажа за последствията от наказанията, които искате да наложите на италийците.
— И благодарим на боговете, че наистина нямаш! — въздъхна облекчен Сципион Назика.
— А сега да се спра на добавките в закона, които предложи нашият Принцепс Сенатус, във всеки случай не Гай Марий! — не обърна ни най-малко внимание на невъзпитаната му забележка Рутилий Руф. — Бих казал, Принцепс Сенатус, че да използваш ироничните забележки на друг и да ги превръщаш в основа на собственото си изказване, не е проява на добра риторика! Ако не обърнеш навреме внимание на проблема, хората ще си кажат, че вече остаряваш и повече няма да те слушат. Все пак от опит знам, че е трудно да намериш подходящите думи, за да защитиш идея, която дълбоко в душата си не споделяш. Не съм ли прав, Марк Емилий?
Скавър нищо не каза, но отдалеч си личеше, че се е изчервил.
— Никога не е било на практика в Рим да се използват платени информатори. Също както допреди няколко години не беше и практика да се наемат телохранители. Вмъкнем ли в лекс Лициния Муция добавките, които ти искаш, всички италийци ще разберат, че се страхуваме от тях. Ще им покажем, че лекс Лициния Муция не е бил приет толкова, с цел да се накаже извършено престъпление, колкото да се предотврати бъдеща опасност. И откъде би могла да бъде тази опасност, ако не от страна на самите италийци! За да обърна малко нещата, ще кажа, че с подобен закон ще им заявим право в очите, че ни е страх, вместо ние да погълнем тях, да не се окаже в крайна сметка, че те са погълнали нас. Такива засилени наказателни мерки и още повече — прибягването до услугите на информатори и платени биячи, биха били единствено проява на страх, а страхът от своя страна, назначени отци, е най-голямата проява на слабост! Човек, който се чувства истински сигурен, не кръстосва провинцията, заобиколен от свирепи гладиатори, нито се спира на всяка крачка да види не го ли следят. Човек, който се чувства сигурен, няма нужда да подкупва „осведомителчета“, които да му донасят за движенията у враговете му.