За свое голямо удоволствие цензорът Марк Антоний Оратор изтегли председателството на съда в Рим. Той си знаеше, че да лови нарушители сред безкрайните списъци на римските жители ще бъде много по-трудно, отколкото да се занимава с масовите фалшификации в провинцията, но тъкмо това го радваше, защото от малък обичаше трудните ребуси. При това платените осведомители, които вече чакаха с нетърпение началото на процесите, щяха да му помогнат да спечели за хазната милиони сестерции — нещо, което би направило щастлив всеки цензор.
Уловът на нарушители се оказа твърде неравномерен. Така например Катул Цезар почти нямаше кого да хване в Езерния; градът се намираше в самото сърце на Самниум и Мутил се е постарал да изкара всички засегнати от закона далеч от пределите му, оставяйки само римските граждани и латините. Нито едните, нито другите можеха да осветлят проконсула си по въпросите, които го вълнуваха, а самите самнити нямаше да издадат съплеменниците си пък ако ще и да им обещаваха планини от злато. Все пак съдиите си правеха удоволствието да въздадат в пълна мяра (според вижданията на самия Катул) заслуженото на малцината останали, особено след като се оказа, че сред стотината телохранители има един, изключително умел в боравенето с камшика. Дните минаваха скучно и еднообразно, защото процедурата се състоеше в това всеки подозрителен жител на града да бъде извикван поименно и да се чака няма ли доброволно да се появи. Оказваше се, че по странно стечение на обстоятелствата огромната част от призованите пред съда вече не се смятаха за жители на Езерния и само малцина — по един на три или четири дни — се обаждаха. Това Катул Цезар посрещаше с вълчия си апетит, без да се плаши ни най-малко от гневното мърморене на тълпата, от освиркванията, които го съпровождаха навсякъде по улиците, и от белите, които незнайни пакостници му готвеха на него, на двамата му помощници, на писарите, ликторите и дори на биячите от охраната. Тук някой ще среже стремето на гладиатора и той ще се стовари на земята, там водата ще се окаже натровена с някаква гадост, по квартирите на съдиите ще се заразхождат всички паяци и други неприятни насекоми в областта, изпод чаршафите и капаците на сандъците ще се изнижат спокойно змии и змийчета, по стените ще се окачат парцалени кукли, облечени в тоги и изпръскани в червено, да не говорим за закланите петли и котараци, в които се спъваха римляните. Стана обичайна практика в храната на съдиите да се сипва отрова, затова Катул се видя принуден още от сутринта да храни насила някои от робите си с ястията за обяд и да слага пазачи около кухнята, да не би някой отровител да се вмъкне незабелязан.
Колкото и странно да изглеждаше, пример за толерантност стана не друг, а Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус. Както в Езерния, така и Алба Фуценция, където той председателстваше съда, повечето от нарушителите отдавна бяха напуснали града, така че цели шест дни заседания на квестиона не донесоха абсолютно никакви резултати. Най-накрая, предаден от свой съгражданин, пред съда застана първият марс, човек заможен, затова способен да заплати наложената му глоба. Когато Ахенобарб заповяда незабавно да му бъде конфискуван имотът в Алба Фуценция, обвиненият дори не трепна; не трепна и когато назначеният за бияч войник се постара да му свали кожата от гърба. Най-накрая, когато кръв започна да пръска в радиус от десет крачки около осъдения, лично председателят на съда нареди боят да свърши. Нататък камшикът беше поверен на по-състрадателен човек, който се стараеше, ако може, да не остави дори белег върху гърба на осъдените. Освен това върховният понтифекс установи, че таи върла ненавист не толкова срещу фалшивите граждани, колкото срещу техните събратя, които се осмеляваха да ги предадат на властите. Както сред самнитите, така и тук осведомителите бяха малцина, затова пък — всички до един обекти на всеобщо на презрение. Председателят на съда беше задължен по закон да им плати обещаното възнаграждение, но после, пак в рамките на закона, подлагаше на такъв подробен и мъчителен разпит самите информатори, че от страх да не би и на тях да им се случи същото като на жертвите им, те скоро престанаха да се обаждат. При един конкретен случай обаче Ахенобарб се превърна едва ли не в обект на всеобща признателност. Ставаше дума за баща на три деца, всичките родени недъгави и бавноразвиващи се. Съдията не само че скришом плати глобата от собствената си кесия, но дори, давайки си сметка, че трите деца можеха да водят сравнително нормален живот единствено в рамките на родния си град, забрани имотът на бащата да бъде конфискуван.