Именно в сина си щеше да открие единствения си истински приятел — онзи, за когото цял живот беше мечтал; обичта на малкия Сула беше толкова невинна, безрезервна и трогателна, че баща му не можеше да отпъди сина си от съзнанието си дори когато трябваше да се съсредоточи върху спечелването на избирателите. Малкият Сула още ходеше облечен в пурпурноръба тога — израз на положението му на невръстно дете, а на врата си беше провесил магическия талисман, предпазващ от злите духове — тъй наречената була, но вече придружаваше баща си навсякъде, стоеше настрана, когато той разговаряше с другите възрастни и слушаше внимателно какво си приказват. Сетне, когато двамата се върнеха у дома, затваряха се в кабинета на Сула и започваха да обсъждат как е минал денят, с какви хора са се срещнали и какви са били настроенията на Форума.
И все пак, когато тръгна към Субура, не взе сина си със себе си. Нарочно бе предпочел да е сам и за свое голямо учудване, както си вървеше из претъпканите улици, постоянно беше поздравяван от непознати; дори някои по-уверени си позволяваха приятелски да го тупат по гърба. Оказваше се, че той най-сетне се е превърнал в известна личност! Сула прие тези неочаквани срещи за добро предзнаменование и когато най-сетне почука на вратата на Аврелия, беше обзет от далеч по-оптимистични чувства, отколкото на излизане от къщата си на Палатина. Още един добър признак бе, че икономът Евтих го покани веднага вътре в къщата. Понеже Сула се бе родил лишен от всякакво чувство за срам или стеснителност, няколкото минути, които прекара в чакане в приемната, дори не му навяха неприятни спомени. Когато домакинята се показа на вратата на работната си стая, той просто й се усмихна и й подаде ръка. Което направи и Аврелия.
Тя хем на пръв поглед не беше мръднала, хем се беше променила до неузнаваемост. На колко ли години беше сега? Двайсет и девет? Трийсет? „Това е тя Троянската Елена — мислеше си Сула, — още не е изгубила лаврите си. Напротив, превърнала се е в самото олицетворение на човешката красота.“ Виолетовите й очи изглеждаха сякаш по-големи от всякога, черните й мигли бяха все тъй дълги и гъсти, кожата й беше още на младо момиче, а изражението й на гордост и достойнство се подчертаваше както никога досега.
— Простила ли си ми? — попита Сула и топло стисна ръката на Аврелия.
— Разбира се, че съм ти простила, Луций Корнелий! Как мога да те държа виновен за нещо, което всъщност бе моя слабост?
— Да опитам ли отново? — предложи той, без да му мигне окото.
— Не, благодаря — отказа тя и седна на един от столовете. — Вино?
— С удоволствие — рече той и се огледа. — Още ли си сама, Аврелия?
— Още. И можеш да ми вярваш, че това ме прави най-щастливия човек на земята.
— Дали си най-щастливият, не знам, но със сигурност си най-самозадоволяващият се, когото съм срещал. Ако не беше онова малко изкушенийце последния път, бих казал, че дори не би било правилно да те наричам човек. Затова и не съжалявам особено за постъпката си. Човек не може да бъде приятел с богините, нали?
— Я с богините, я със злите духове, Луций Корнелий — отговори Аврелия.
Той се засмя.
— Добре, печелиш!
Виното беше донесено и двамата си наляха. Както отпиваше, Сула погледна жената над ръба на чашата си и забеляза мъничките червени точици, които изпъстряха лицето й всеки път, когато се докоснеше до вино. Навярно защото най-сетне сам беше намерил утеха в живота в лицето на сина си и се беше научил да бъде доволен от себе си, започваше да вижда по-ясно в душите на околните. Погледът му сега проникваше през лъскавите прозорци на Аврелиината душа и нахално се провираше вътре в нея. Това, което виждаше, бяха пласт над пласт наслоявана и недоизказана неудовлетвореност, съпътствана с безброй въпроси, на които тя никога не бе успяла да намери истинския отговор, но които беше подреждала с методична последователност в логически категории, сякаш това беше достатъчно.