— Бре! — учуди се той на глас. — Ти наистина си това, което изглеждаш, Аврелия. Чак сега се уверявам, че това, което показваш пред хората, не е лъжлива фасада, а истинският ти облик.
— Винаги съм се надявала да е така — усмихна се тя.
— И все пак това е рядко явление, Аврелия. Повечето не сме такива.
— Със сигурност ти не си.
— Защо? Какво мислиш, че стои зад моята фасада?
Тя поклати енергично глава.
— Може и да мисля нещо по въпроса, Луций Корнелий, но не желая да го споделя. Така се чувствам по-сигурна.
— По-сигурна?
Тя вдигна рамене.
— Е, може и да не използвах най-точната дума. Не знам точно. Това си е някакво вътрешно предчувствие или навярно далечен спомен, който ми убягва. Обикновено не се поддавам на предчувствия, не съм такъв човек.
— Как са децата ти? — изведнъж смени темата Сула с друга, по-сигурна.
— Искаш ли да ги видиш?
— Защо не? Да си призная, моите ме смаяха, като ги видях преди няколко дни. Като се сетя за тях, и ми се ще да отида и да му кажа на Марк Емилий Скавър какво си мисля за него. Четири години, Аврелия! Те вече са пораснали, а през цялото това време мен ме е нямало, за да им се любувам.
— Такова е положението на мнозина от нашата класа, Луций Корнелий — отвърна му невъзмутимо тя. — Дори и да не беше тази история с Далматика, навярно ти пак щеше да стоиш далеч от Рим. Сега просто се радвай на децата си, докато можеш; и не се занимавай с мисълта не могат ли нещата тепърва да се променят.
Сула вдигна русите си, изкуствено изписвани с черно вежди.
— В живота ми има твърде много неща, които бих искал да променя! Там е работата, Аврелия. И затова вечно съм обзет от съжаления.
— Ти трябва да съжаляваш за нещата, които си сгрешил или на които си станал жертва, но това не е причина да си връщаш за тях — сега или когато и да било. — Аврелия не разсъждаваше толкова от нравствена, колкото от чисто практична гледна точка. — Ако не се отърсиш навреме от желанието си за реванш, Луций Корнелий, миналото ти ще те следва до края на живота ти. А както вече съм ти го казвала неведнъж, предстои ти още дълъг път. Надбягването тепърва започва.
— Така ли мислиш наистина?
— Сигурна съм.
В стаята нахълтаха трите цезарчета. Юлия Старша, на която всички викаха Лия, вече бе на десет година, а сестра й Юлия Младша или за по-просто Ю-Ю, наближаваше осем. И двете момиченца бяха високи за възрастта си, стройни, изящни… И те приличаха на покойната Юлила, мислеше си Сула, с тази разлика, че очите им бяха сини. Малкият Цезар беше на шест. Сула не можеше да си обясни защо момчето изглежда по-красиво от сестрите си, но това бе усещане, от което не можеше да се отърси. Разбира се, красотата му беше типично римска; Цезарите бяха най-чистокръвните римляни на света. В следващия миг Сула се сети за последното писмо на Публий Рутилий Руф и как той се хвалеше, че момчето можело да чете свободно от пръв поглед. Това наистина беше признак за необикновена интелигентност. Но още много неща имаха да се случват на Цезарчо и кой знае дали някое от тях нямаше да угаси завинаги огъня, бушуващ в главата му.
— Деца, това е Луций Корнелий Сула — представи гостенина си майка им.
Момичетата стеснително го поздравиха, докато малкият Цезар го дари с такава завладяваща усмивка, че Сула чак усети как нещо се преобръща в корема му от вълнение — подобно чувство не го беше спохождало от времето на първата му среща с Метробий. Момчето имаше почти същите очи като неговите: бледосини, но обградени с тъмен контур. От погледа искреше интелигентност и разбиране. „Може би и аз щях да съм същият, ако майка ми беше като прекрасната Аврелия, а баща ми не беше най-отчаяният пияница на света — помисли си Сула. — С подобно лице, с подобен ум Цезар би могъл да подлуди цяла Атина.“
— Едно птиче ми каза, момчето ми — обърна се към него той, — че си бил много умен.
Но малкият прихна да се смее.