— Винаги е било така. Или поне в нашия свят.
— Колко й остава на дъщеря ми?
— Не знам. Лекарите почти са я отписали, но тя самата продължава да се бори. Работата е там, че се страхува. Нямам представа от какво. Римляните никога не сме се страхували от смъртта.
— Или така си мислим, Марк Ливий. Колкото и да се правим на безгрижни, дълбоко в нас винаги живее ужасът пред неизвестното.
— Смъртта не е нещо неизвестно.
— Така ли мислиш? Тогава навярно животът ни се струва твърде сладък, за да се разделяме лесно с него.
— Понякога така изглежда.
Корнелия се покашля.
— Не можеш ли да ме наричаш „мамо“?
— Защо да те наричам? Ти ни напусна, когато бях само на десет. Сестра ми беше на пет.
— Не можех повече да изтърпя и един-единствен ден заедно с онзи човек.
— Не се изненадвам — отсече сухо Друз. — Не беше той човекът, който ще търпи под покрива си чуждо дете.
— Имаше предвид брат си Мамерк ли?
— Кой друг?
— Той е син на баща ти не по-малко от теб самия, Марк Ливий.
— Сестра ми разправя същото на дъщеря си за брат й — отвърна той. — Но и на най-големия глупак на земята ще му е достатъчно да хвърли само едно око на малкия Цепион, за да разбере чий е.
— Ами тогава ти погледни по-отблизо брат си Мамерк и ще видиш, че носи всичките черти на един Ливий Друз. Не е наследил нищо от мен. — Най-накрая, за да прозвучи съвсем убедително, добави: — Още по-малко от Емилий Лепидите.
Вече бяха стигнали до къщата на Друз. След като им отвориха да влязат, Корнелия Сципионида се огледа като замаяна.
— Никога не съм влизала в тази къща — обясни тя изненадата си. — Баща ти е имал прекрасен вкус.
— Жалко, че не е имал и прекрасен характер — отбеляза с горчивина Друз.
Майка му го стрелна с поглед, но не каза нищо.
Дали проклятието, което нещастната Сервилия бе пратила по адрес на болната си майка, носеше своите плодове или не, никой не знаеше, но самата Ливия все повече си внушаваше, че тъкмо то я е приковало към леглото. Вече си бе дала сметка, че умира, а не можеше да намери никоя друга причина защо. Да беше родила за пръв път, но не — вече имаше четири деца и никога не й се беше случвала никаква неприятност; защо точно на петото раждане ще се поболее така? Всички разправяха, че от раждане на раждане майката се справя все по-лесно и по-лесно.
Когато на вратата се показа пълничката, възрастна дама, Ливия Друза я загледа учудено, без да знае как така някаква си непозната ще си губи времето заради страданията на другите. Но ето, че непознатата не само влезе при нея, но дори протегна ръце да я прегърне.
— Аз съм майка ти, Ливия — представи се тя и като седна на ръба на леглото, пое дъщеря си в прегръдките си.
И двете заплакаха от радост, че се срещат тъй ненадейно, и едновременно с това от мъка, че толкова години е трябвало да прекарат разделени. Най-накрая Корнелия успя да утеши дъщеря си и като притегли един стол до леглото, подхвана разговор.
Ливия вече едва виждаше пред себе си, но все пак се опита да разгледа отблизо това обикновено лице, тези безвкусни дрехи, тази разрошена коса.
— Мислех си, че си много красива, мамо.
— Сиреч такава, която да лови всички мъжки сърца около себе си.
— Баща ми… Дори брат ми…
Корнелия Сципионида я потупа леко по ръката и се усмихна снизходително.
— Остави ги тях. Те ще си останат просто едни Ливий Друзи. Докато аз обичам живота, момичето ми! Винаги съм го обичала и ще го обичам. Обичам да се смея, да не взимам нищо прекалено сериозно. Сред приятелите ми има и мъже, и жени. Това са само приятели! Но в Рим никоя жена не може да си позволи да има приятели, иначе половината град ще заразправя, че не се интересува само от интелектуалните разговори. Включително и баща ти. Моят съпруг. Но и той не беше причина аз да не се виждам, когато поискам, с приятелите си — с мъжете, както и с жените. Във всеки случай не ми беше приятно постоянно да съм обект на градските клюки, още повече че баща ти беше склонен да вярва на всичко, което чуеха ушите му. Нито веднъж през целия ни съвместен живот той не застана на моя страна!
— Значи никога не си имала любовници? — смая се Ливия.
— Не и по времето, когато живеех с баща ти. Ако някой от нас двамата беше лъган и злепоставян, това бях аз, не той. Един ден си дадох сметка, че ако така продължава, просто ще умра. Затова, щом се роди малкият Мамерк, накарах баща ти да си мисли, че детето е от стария Мамерк Емилий Лепид, който винаги е бил сред най-скъпите ми приятели. Във всеки случай никога дотогава не сме били любовници, не повече, отколкото с когото и да било друг от компанията ми. Когато старият Мамерк пожела да осинови детето ми, баща ти се съгласи веднага — при условие, че и аз ще си отида с него. Но което е най-странно, никога не поиска да се разведем! Старият Мамерк беше вдовец и беше щастлив да приеме у дома си майката на осиновения си син. Оказах се в много по-гостоприемен дом от този на съпруга си, Ливия Друза, и докато старият Мамерк беше жив, аз бях негова предана жена, макар и формално омъжена за друг.