— Според теб възможно ли е Ливия Друза да умира само защото вярва, че е била прокълната?
Той поклати глава и зашепна да не би някой да го чуе.
— Мамо, Ливия Друза страда от някаква вътрешна рана, която се е получила при последното й раждане. Това лекарите го казват, а аз им вярвам. Вместо да заздравява, раната се инфектира все повече и повече. Навярно си усетила как мирише в стаята й.
— Разбира се. И все пак аз съм убедена, че тя вярва в проклятието.
— Ще доведа момичето — стана от мястото си Друз.
— Да си призная, щях да те помоля — подкани го сама Корнелия Сципионида и се облегна назад, за да чака и да си повтаря със задоволство как най-после синът й се е изпуснал да я нарече: „мамо“.
Момичето беше дребничко, мургаво, притежаващо някаква тайнствена красота. Но най-вече непроницаемо. Изпълнено с такъв огромен заряд енергия, че баба й мислено я сравни с къща, построена върху незагаснал вулкан. Един ден вулканът ще изригне, прозорци и врати ще се разхвърчат на всички страни и цял свят ще разбере какво се крие зад черните й очички. Да не се намира на мястото на тези около нея… Каква ли беше причината това дете да се чувства толкова нещастно и мразено от света?
— Сервилия, това е баба ти Корнелия Сципионида — представи старата жена на племенницата си Друз, без да изпуска нито за миг рамото на малката.
Сервилия само подсмръкна и нищо не каза.
— Дошла съм да навестя майка ти — осведоми я любезно Корнелия. — Ти знаеш ли, че тя се смята за прокълната от теб?
— Наистина ли? Прекрасно — зарадва се детето. — Наистина я проклех.
— Това исках да знам, благодаря ти — кимна баба й и й даде знак да си върви, без да издаде с нищо чувствата си. — Бягай в детската стая!
Друз се върна усмихнат.
— Браво! — похвали той майка си и седна отново до нея. — Най-после някой да я постави на мястото й.
— Никой няма да постави Сервилия на мястото й — възрази му Корнелия, сетне добави замислено: — Освен може би някой мъж.
— А, мъж ли? Е, баща й вече го е сторил.
— Аха, разбирам… Чувам, че отказвал да признае бащинството на децата си.
— Точно така. Останалите бяха много малки тогава и нямаше как да разберат какво точно става. Но на нея сърцето й се разби от мъка… Или поне аз така мисля. Трудно е да се каже, мамо. Тя е хитро и коварно създание.
— Бедната.
— Ха! — изсумтя Друз и нищо не каза.
В същия момент се появи Кратип, който водеше след себе си Мамерк Емилий Лепид.
Младежът силно приличаше на Друз и все пак му липсваше онази сила и енергия, която околните усещаха у брат му. Друз беше на трийсет и седем, той — само на двайсет и седем, не можеше да се похвали с кой знае каква кариера на адвокат, никой не му предричаше онези успехи на бойното поле, които обществото очакваше от Марк Ливий Друз. И все пак, спокоен и флегматичен, Лепид Ливиан притежаваше качества, които брат му не познаваше. Навярно това, с което го превъзхождаше, бе широката обща култура, трезвият поглед върху нещата наоколо. На Друз му бе нужен кошмарът от Араузио, за да прогледне, Лепид го бе сторил още с раждането си, защото бе имал при себе си майка си, една истинска Корнелия, при това от клона на Сципионите: образована, свободомислеща, любознателна за всичко, което става по света.
Корнелия се дръпна встрани на пейката, за да остави място за Мамерк, който се държеше притеснено, може би защото Друз така и не стана да го посрещне, ами само го наблюдаваше с любопитство и очакване.
— Та зарадвай се де, Марк Ливий — сгълча го майка им. — Вие сте истински братя, имате един и същи баща. Време е да станете добри приятели.
— Аз поне никога не съм мислил, че не сме истински братя — обади се Мамерк.
— Аз пък напротив — мусеше се Друз, без да знае как да постъпи. — Кое е истината, мамо? Това, което ми каза днес на мен, или онова, което си казала преди години на баща ми?
— Това, което ти казах днес. Онова навремето само ми помогна по-лесно да избягам от него. Не искам да се оправдавам за постъпката си… Навярно всичко онова, което си си мислил за мен през годините, Марк Ливий, е било истина. Дори бих казала, че съм дори по-лоша, отколкото предполагаш, но поради съвсем друга причина. — Корнелия вдигна рамене. — Никога не съм могла да признавам грешките си. Живея просто ден за ден.