— Ще се пазя, Сократ, ще се пазя — усмихна се на съвета Митридат. Колкото и да беше гнусен, гостът му от Витиния, той бе започнал да изпитва симпатия към него. Може би защото съзнаваше, че ако сам бе имал подобен гнусен брат, едва ли би го оставил да доживее петдесетте; щом като собствените му роднини са го изтърпели досега, значи Сократ си струваше. Макар и въпросът да беше странно извъртян, след като Митридат бе изклал всичките си братя още преди да са навършили двайсет — за неговия начин на мислене това не съдържаше никакво противоречие. Но пък и Витиния не можеше да се похвали с волеви царе. Ако не беше закрилата на Рим над царството, то отдавна щеше да се е превърнало в провинция на Понт. И ето, че пак се сещаше за Рим… Рим, Рим, Рим! Накъдето и да се обърнеше Митридат, го гледаха римските управители. Защо най-сетне римляните не си намерят някоя нова война на запад, че да го оставят него, понтийския цар на мира? Вече десет години в другия край на Вътрешно море нищо не се случваше. Една война и докато Рим успее да се оправи, Понт вече ще властва над цялата източна половина на цивилизования свят и римляните ще си гризат ноктите от яд. Нека си стоят на запад и да се любуват на слънчевия залез.
— Гордий, на теб оставям да следиш действията на този Луций Корнелий Сула в Киликия. Искам да ме държиш осведомен за абсолютно всичко, което става там! Да не си изпуснал нищо от око! Ясно ли ти е?
Гордий потръпна.
— Да, Всемогъщи.
— Добре! — Митридат се прозя. — Огладнях. Да ядем. — Но когато Гордий понечи да го последва към трапезарията, той рязко го спря. — Не и ти! Ти заминаваш веднага за Мазака. Нека Кападокия знае, че има цар, който дори би се лишил от обяда си заради нея.
За нещастие на Митридат пролетта се оказа по-благосклонна към Сула, отколкото към него. Проходите към Киликия се отвориха по-рано за пътници, понеже се намираха по на юг и бяха на по-ниска надморска височина от онези, които преграждаха пътя на север към Понт. И докато Митридат чакаше снеговете да се отдръпнат нагоре към върховете и да позволят на петдесетте хиляди войници да напуснат зимния си лагер в Зела и да се преместят в подножието на планината Аргей, Гордий вече му пращаше вест как Сула бил тръгнал към Мазака. Личеше си, че понтийците са били изпреварени. Но когато няколко седмици по-късно те успяха най-после да поемат на юг, Гордий изпрати ново писмо, в което съобщаваше как Сула се бил спрял да строи лагер на четиристотин стадия на юг от Мазака и на още толкова западно от река Комана Кападокийска и как по всичко личало, че смятал да остане задълго. Митридат можеше да си поотдъхне.
Но дори и така Митридат не забави ход, ами без да обръща внимание на тежкото положение на хора и животни, водеше колоната напред през труднопроходимите планински дефилета, за да излезе, колкото се може по-скоро при Мазака. Дружинниците му яко размахваха бичовете си по гърбовете на бавещите си, а когато някой от войниците се свлечеше от изнемога насред пътя, просто го изритваха встрани да не пречи. Отдавна бяха пратени вестоносци на изток, до арменската столица Артаксата, където царският зет още не бе научил за настаняването на римски легиони в Киликия, още по-малко за похода на римския управител към Кападокия. Разтревожен, Тигран сметна за нужно на свой ред да предупреди за случилото се господарите на Партия, отседнали в двореца в Селевкия на Тигър, и да чака отговора им, преди да предприеме действия. Митридат не го беше молил за помощ, но Тигран добре знаеше отношението му към римляните, затова започваше да се страхува няма ли да си има и той неприятности с тях.
Когато царят на Понт стигна река Халида и я прехвърли с петдесетте си хиляди войници, за да се съедини с другите петдесет хиляди, които го чакаха недалеч от Мазака, насреща му вече го чакаше Гордий с необичайни новини.
— Римлянинът се е захванал да строи път!
Царят замръзна на мястото си от изненада.
— Път ли?
— Да, Велики. През Киликийските врати.
— Но там вече е прокаран път — изгледа го недоверчиво Митридат.
— Знам, знам!
— Тогава защо му е да строи нов?
— Нямам представа!
Царят нервно задъвка червените си, месести устни, които със своето неспокойно движение напред — назад го караха да прилича на голяма риба (разбира се, никой от приближените не би се осмелил да му го каже). Така остана за известно време, най-накрая вдигна рамене.