Малкият Сула не откъсваше боготворящия си поглед от очите на баща си. Хем му се чудеше как може да говори толкова уверено, хем вярваше и на последната му дума.
— Толкова много хора?
— Численото превъзходство е просто илюзия — рече Сула и се обърна към стълбите, за да слезе в лагера. — Можех да измисля поне десет различни тактики, с които да го притисна до стената. Той разсъждава в голи цифри. Но още не е способен да стигне до истинския отговор на задачата, а той е, че не е важно колко души водиш след себе си, а доколко си способен да ги организираш като един човек. Ако той се бе решил да се сражава, а пък аз от любезност извадех войските си вън от лагера, той просто щеше да заповяда на войниците си да атакуват. Цялата му армия щеше да се втурне отгоре ни. А за пълководец като мен е много лесно да се справи с подобни безразборни атаки! Ако ли пък го оставех да нападне лагера ни, то тогава щеше да е напълно обречен! И все пак Митридат е опасен. Знаеш ли защо мисля така, малки Сула?
— Не — отговори чистосърдечно синът му.
— Тъкмо защото реши да си върви у дома. Ще се върне в двореца си и ще премисли всичко случило се дума по дума, жест по жест. И най-накрая ще открие как е трябвало да постъпи. Пет години, момчето ми! Давам му пет години. Тогава, мисля, Рим ще си има много неприятности с нашия цар Митридат.
В подножието на кулата ги чакаше Морсим, който споделяше напълно чувствата на малкия Сула — хем се радваше, хем съжаляваше.
— Какво ще правим сега, Луций Корнелий? — попита той.
— Точно това, което казах на Митридат. Ще изчакам осем дни, след това вдигаме лагера и отиваме до Евсевия Мазака, където връщаме Ариобарзан на трона. Засега мисля, че няма какво повече да се тревожим за него. Не очаквам той да се върне в Кападокия в близките няколко години, и то, защото знам как да го сплаша.
— Че не си ли го сплашил вече достатъчно?
— Не, но след някоя и друга седмица ще се разтрепери от страх — закани се Сула и разкри кучешките си зъби във вълча усмивка. — Първо, няма да се връщаме направо в Тарс.
Морсим го зяпна.
— Да не смяташ да нападаме Понт?
Сула се засмя.
— Не! Смятам, да се запознаем и с Тигран.
— С Тигран ли? С арменския цар?
— Същия.
— Но защо, Луций Корнелий?
Два чифта очи се впиха в очакване в лицето на Сула. Нито синът му, нито легатът му знаеха отговора на този въпрос, а не им се харесваше, да живеят в неведение.
— Ами да речем, защото никога не съм виждал Ефрат — отвърна уклончиво той.
Никой от двамата му събеседници не очакваше подобно изказване; малкият Сула обаче, като познаваше добре нрава на баща си, весело се закикоти, докато Морсим трябваше да се почеше по главата и да си признае, че нищо не е разбрал.
Сула бе изпаднал в творческо вдъхновение. Ако не друго, то беше сигурен, че за известно време в Кападокия няма да се случи нищо съществено; Митридат щеше да се скрие в Понт. Но за Сула това не беше достатъчно. Така и не беше се стигнало до открит бой, следователно не му се беше представил случай да забогатее за сметка на взетата от врага плячка. Пък и по всичко изглеждаше, че Кападокия е бедна страна — никой не би могъл да разчита да си пълни кесията от разорената й хазна. Дори навремето в Евсевия Мазака да се бяха намирали някакви ценности, те навярно отдавна бяха минали в сандъците на цар Митридат, освен ако Сула нямаше грешна представа за човека; но едва ли.