Мелитена представляваше по-скоро географска област, отколкото селище; ширнала се със своите плодородни нивя сред назъбените планини наоколо, тя беше само част от голямата долина на Ефрат. Тук населението беше по-многобройно, но също толкова изостанало и неграмотно както нагоре в долините; личеше си, че за пръв път в историята си областта посреща толкова голяма армия, след като дори и Александър Македонски преди два века и половина беше заобиколил от другаде. Също и Тигран бил нахлул в Кападокия, както се разбра, по северния път, следващ горното течение на Ефрат и доста по-кратък за онези, които искат да отидат от Артаксата в Мазака.
Най-накрая легионите можеха да се умият в хладните води на Ефрат, стегнати в здравата прегръдка на живописни кремъчни скали. В тази си част могъщата река беше по-тясна, отколкото Родан в долното й течение, затова пък течението беше бързо и опасно. Сула замислено наблюдаваше бягащите пред погледа му води и се чудеше на необичайния им цвят — синкавозелен, но толкова изчистен, че човек сякаш имаше пред себе си огромно парче копринен плат. Ръката му почти несъзнателно беше прегърнала раменете на малкия Сула, когото бащата обикваше от на ден все повече и повече. Не щеше и съмнение — по-добра компания за такова дълго пътешествие Сула не би могъл да открие у друг.
— Ще можем ли да я преминем? — попита Сула Морсим.
Но един киликийски грък едва ли знаеше по-добре от него, затова със съмнение поклати глава.
— Може би по-късно през годината, Луций Корнелий. Когато снеговете спрат да се топят и притокът на вода от планините намалее. Но кой знае дали това изобщо се случва. Местните жители казват, че Ефрат бил по-дълбок, отколкото широк, което навярно означава, че в цял свят няма друга толкова могъща река.
— Няма ли мостове?
— Толкова нагоре по течението — не. Да се построи подобно съоръжение, ще изисква способностите на инженери, каквито този край на света не познава. Знам, че Александър Македонски успял да прехвърли мост от единия бряг до другия, но по-надолу и по-късно през годината.
— Изобщо Ефрат се нуждае от римляни.
— Точно така.
Сула въздъхна и вдигна рамене.
— Е, аз нито водя инженери със себе си, нито имам време да чакам снеговете да спрат да се топят. Трябва да се движим по-бързо, да не би снеговете да затворят проходите зад нас, преди да сме се върнали в Киликия. Макар че вече си правя сметката на връщане да минем през Северна Сирия и през Аманските планини.
— Къде точно отиваме, татко? Нали вече видяхме могъщите води на Ефрат — подхвърли игриво малкият Сула.
— О, така си мислиш. Ефрат е много повече от това, което сега виждаме. Ето защо ще продължим надолу по течението и ще се надяваме все някъде да се натъкнем на достатъчно безопасен брод, за да минем от другата страна.
При Самосата течението продължаваше да е все тъй бързо, но местните предложиха на Сула нещо като ладии, с които да се прехвърли на отсрещния бряг; след като провери отблизо плавателните съдове, той любезно отказа и легионите му продължиха на юг.
Следващата крепост по пътя им се казваше Зевгма и се намираше на сирийска територия.
— Как вървят делата на Сирия сега, когато Грип е мъртъв и Кизикен управлява сам? — попита Сула един от малцината местни, говорещи гръцки.