Естествено и Митридат го беше предупредил за легионите. Писмото на понтиеца беше кратко, служебно, личеше си, че авторът му се чувства гузен. Уведомяваше единствено, че Гордий е мъртъв и Кападокия е попаднала отново под властта на римската марионетка Ариобарзан. От Киликия била дошла римска армия и нейният предводител (така и не се споменаваше името му) го бил убедил да си върви у дома. На първо време, пишеше Тиграновият тъст, било по-предпазливо да се изостави планът за окончателното присъединяване на Кападокия, още повече — за нахлуване на територията на Киликия. Затова Митридат бил принуден да предупреди и Тигран да не посяга на Сирия, вместо при първа възможност да се срещне с него в някоя от закътаните долини на Киликия Педия.
В интерес на истината и двамата царе си бяха правили простата сметка, че щом е изпълнил толкова успешно мисията си в Кападокия, римлянинът Луций Корнелий Сула ще се обърне право назад и ще изтегли войските си обратно в Тарс. Когато най-после Тигран повярва на съгледвачите си, предупреждаващи го, че Сула е излязъл на десния бряг на Ефрат и търси откъде да се прехвърли на левия, вече беше твърде късно да предупреди навреме Митридат — когато вестоносецът най-сетне пристигна в Синоп, Сула вече тропаше на вратата на арменеца. Ето защо Тигран беше принуден да съобщи за нашествието на римляните на своите партиянски сюзерени, намиращи се в Селевкия на Тигър — разстоянието беше почти същото, както и до Синоп, но пътят — много по-кратък и удобен.
Царят на Армения се срещна със Сула на бреговете на Тигър, на няколко километра западно от новостроящата му се столица Тигранокерта. Когато Сула излезе на десния бряг на голямата река, от другата страна вече беше издигнат лагерът на Тиграновата армия. В сравнение с Ефрат Тигър беше като градинска вада — много по-плитък от съседа си, водите му се носеха бавни и мътнокафяви, разстоянието между двата бряга беше навярно два пъти по-малко. Разбира се, причина за това бе, че Тигър извираше от обратната страна на Антитавровите планини и черпеше вода от десет пъти по-малко притоци, отколкото Ефрат, а и от неговата страна на планината количеството на топящия се сняг през пролетта беше по-незначително. Хиляда и петстотин километра югоизточно в района на Вавилон, Ктезифон и Селевкия на Тигър, двете реки течаха на шейсетина километра една от друга, затова хората бяха прокопали канали, по които водите на Тигър да се оттичат през коритото на Ефрат по-бързо в Персийско море.
„Кой при кого ще отиде?“ — запита се Сула и като се усмихваше злорадо, нареди на армията си да издигне силно укрепен лагер от западната страна на реката и да чака кой от двамата пълководци ще се поддаде по-скоро на нетърпението и ще прекоси реката. Както се очакваше, Тигран изгуби задочния облог и бързо се насочи към римския лагер, воден не толкова от страх или от агресивни намерения, колкото от човешко любопитство. Бяха изминали вече няколко дни и личеше, че Сула е решил за нищо на света да не се покаже сам на арменеца, затова царят реши лично да го навести. На вода бе спусната царската ладия, обкована цялата в злато, но затова пък доста жалка като технология — приличаше по-скоро на сал, който при това се придвижваше не с гребла, ами с дълги пръти, забивани в дъното на реката. Предвиждаше се царят да се разположи удобно под балдахин от златопурпурна тъкан, от която като ресни висяха нишки истинско злато. Под балдахина се издигаше малък подиум, на който стоеше един от походните тронове на владетеля — изящна мебел, изработена от злато, сребро и скъпоценни камъни.
До дървения понтон, от който щеше да тръгне ладията, царят бе доведен в тежка златна колесница на четири колела, която така силно блестеше на слънцето, че човек го заболяваха очите да я гледа дори от далечината на отсрещния бряг. Щом царят се качи на превозното средство, зад него застана един от робите му, разгърнал на царствената му глава чадър от злато и скъпоценни камъни.