— Ами сега какво ще прави? — зачуди се Сула, който се беше скрил със сина си зад стена от щитове и не изпускаше от очи жестовете на Тигран.
— Какво имаш предвид, татко?
— Достойнството му! — усмихваше се в някакво доволно предчувствие той. — Не вярвам подобно царско величие да благоволи да си изцапа краката по прогнилия дървен кей. Но и никой не понечва да му постели килим.
Задачата обаче се оказа много по-лесна за разрешаване, отколкото един римлянин — републиканец би предположил. Щом колесницата се спря пред кея, двамина едри роби се качиха на нея, избутаха колегата си с чадъра настрана и като се хванаха един друг за ръце, изчакаха господарят им да облегне царския си задник върху мускулите им. Леко и внимателно те го пренесоха по голите дъски до кораба, където го поставиха като играчка на трона му. Салоподобната ладия се отдели от кея и в тон с мудното течение на реката се насочи бавно и тържествено към римския лагер. През цялото време царят не мръдна от мястото си, сякаш не забелязваше римските войници, които го чакаха. Понеже от страната на римския лагер нямаше никакъв кей, ладията буквално се заби в брега, за да може цялата церемония по пренасянето на царя да се повтори от здравеняците. Двамата дори изчакаха с Тигран на ръце, докато останалите роби на ладията успеят да вдигнат трона му и го занесат до най-близката скала, достатъчно равна, за да не падне владетелят на Армения в калните води на Тигър. Заедно с трона на скалата се качи и робът с чадъра, който с благоговение го разтвори и зачака великият цар да се намести под сянката му. Колкото до вдигането на самия цар до височината на скалата, то се оказа голямо мъчение за робите, но пък и те не се оплакваха.
— Бре, да му се не види! — даде воля на възхищението си Сула.
Но малкият Сула, като че ли пак не разбра кое точно имаше предвид баща му.
— Тоя наистина ме хвана натясно, малки Сула! — обясни му той. — Сега, независимо на какво аз сам пожелая да седна, пък ако ще дори и прав да стоя, той пак ще ме гледа отгоре.
— Не можеш ли нещо да направиш?
Дори и от височината на крайречния камък царят не можеше да види какво става зад стените на римския лагер, затова Сула реши да се възползва от идеята, която му беше хрумнала, и мигом щракна с пръсти на личния си прислужник.
— Помогни да сваля това нещо — заповяда той и с помощта на роба си бързо развърза ремъците на бронята си.
Свали и кожената си пола, и аленочервената си туника, която смени с друга, изтъкана от най-груба вълна, стегна се вместо с колан с най-обикновена връв, метна през глава прост овчарски ямурлук, увенчан с прословутата му сламена шапка.
— Когато ти предстои да разговаряш със самото слънце — даваше мъдри съвети на сина си Сула — най-добре се прави на току-що излязъл от пещерата.
Така облечен, Сула се показа зад стражите пред лагерната порта и спокойно се насочи право към скалата, на която подобно на статуя го чакаше арменският цар Тигран. Отдалеч Сула приличаше на местен селянин, затова царят дори не го удостои с поглед, ами продължи да се взира пред себе си в напрегнато очакване няма ли най-сетне измежду хилядите римляни насреща му да излезе тайнственият им началник.
— Привет, царю Тигране — подвикна му Сула на гръцки, щом застана под камъка с царя. — Аз съм Луций Корнелий Сула. — В галантен жест той свали шапката си и погледна право нагоре. Понеже чадърът на роба криеше и него самия от слънцето, дори не му се наложи да присвива очи.
Царят го зяпна с удивление — както заради златната му коса, така и заради почти белите му очи. След като цял живот бе виждал само чернооки люде и единствено жълтите очи на царицата му бяха правили впечатление, тези прозрачни стъкълца в орбитите на Сула му се сториха направо ужасяващи. Кой знае, може би боговете му показваха отблизо звездите от небосклона, за да не забравя нито за миг свръхестествените им способности.
— Тази армия твоя ли е, римлянино? — попита Тигран.
— Моя е.
— Какво търси тогава в моите земи?
— Иска да се запознае с теб самия, царю Тигране.
— Този отговор ми се струва неверен. Коя е истинската причина да си я довел със себе си?
— Хайде сега, няма да си вярваме! — направи се на обиден Сула и в очите му заиграха лукави пламъчета. — Дойдох да те видя с очите си, царю Тигране, и вече мога да кажа, че съм го сторил. Сега ще ти предам онова, което ми бе заръчано да ти предам и ще се върна обратно с цялата си армия в Тарс.