— Какво ти е било заръчано да ми предадеш, римлянино?
— Римският Сенат и народ искат от теб да не напускаш границите на своето царство, царю. Армения не представлява интерес за Рим, но всяко твое навлизане на територията на Кападокия, Сирия или Киликия Рим ще смята за оскърбление към самия него. А Рим е всемогъщ; той господства над земите около цялото Вътрешно море и само задморските му владения са няколко пъти по-големи от цяла Армения. Никой досега не е успял да победи римските легиони, а те са десетки. Ето защо, царю, стой си на мира.
— Аз си стоя на мира — повтори думите му царят, за да покаже тяхното безсмислие. Сула до такава степен го беше смаял с наглостта си, че той забравяше да говори като източен монарх. — Ако някой нарушава мира, това е Рим.
— Аз идвам само да изпълня дадените ми нареждания, царю. Пред себе си имаш просто един посланик, нищо повече — отвърна спокойно той. — Вярвам обаче, че посланието ми е било чуто.
Царят само изсумтя вместо сбогуване и като вдигна ръка, даде знак на робите си да го отнесат обратно на ладията. Здравите мъже отново му подадоха ръце, той седна на импровизираното столче и като обърна гръб на Сула, се върна под пурпурнозлатния балдахин. Ладията се поне към левия бряг на Тигър, а Тигран продължаваше да стои като статуя, все едно нищо не се бе случило.
— Та така! — доволно потърка ръце Сула, щом се прибра при сина си. — Странни люде са тези, източни царе, момчето ми. Шарлатани до мозъка на костите си. Надули се като мехури, малко да ги понатиснеш, ще гръмнат. — Той се огледа и извика: — Морсим!
— Тук съм, Луций Корнелий.
— Да се вдигаме. Ще си вървим у дома.
— По кой път?
— През Зевгма. Надали ще си имаме големи неприятности със сирийския цар Кизикен. Като гледам тая торба, дето сега плава по реката, мисля, че и той ще се окаже същият. Колкото и да не им се иска да си го признаят, всички до един ги е страх от Рим. А на мен това усещане ми харесва — похвали се Сула. — Съжалявам само, че не можах да го накарам той да ме гледа отдолу.
Пътят на югозапад, през град Зевгма и Киликия Педия беше много по-кратък и удобен от този през високите планини на Армения и Кападокия. Но Сула имаше и друга причина да насочи войските си към нажежените от лятното слънце сирийски равнини: провизиите намаляваха застрашително, а из планинските земи, които легионите бяха оставили зад гърба си, реколтата се събираше по-късно през годината. Единствено надолу, в Месопотамия Сула можеше да се надява да закупи жито за войниците си. Цели седмици — откакто бяха напуснали Кападокия — те бяха разчитали единствено на плодове и зеленчуци и вече бяха зажаднели за хляб.
Както и се очакваше, щом легионите прехвърлиха планините, заграждащи Амида от юг, и слязоха в долините на Осроена, жътвата вече бе в разгара си и хляб имаше за всички. Сула посети лично цар Филоромайос в столицата му Едеса и домакинът му с удоволствие изпълни всичките му молби, но не пропусна да му съобщи някои тревожни новини.
— Луций Корнелий, боя се, че цар Тигран е пуснал цялата си армия подире ти — уведоми го цар Филоромайос.
— Знам — отвърна му той, сякаш от това нямаше никакво значение.
— Но той ще те нападне! Ще нападне и мен!
— Няма нужда да събираш войска, царю. Колкото по-настрана стоиш от цялата тази работа, толкова по-добре за народа ти. Това, което тревожи цар Тигран, е моето присъствие в района. Щом се увери, че наистина се прибирам в Тарс, и той ще се върне в Тигранокерта.
Сула беше толкова убеден, когато произнасяше тези думи, че царят на Осроена видимо се успокои. Макар и да не се оказа много търпелив домакин, той любезно изпрати Сула до границите на царството си и дори му даде онова мъничко нещо, което той вече не се надяваше да намери на изток — торба със златни монети, на които беше изобразен не неговият собствен лик, ами този на цар Тигран.
Арменецът продължи да следва по петите Сула чак до бреговете на Ефрат, където се издигаше град Зевгма. Войската му обаче се движеше на почтително разстояние зад тази на Сула, така че легионите дори вървяха в боен ред; по всичко личеше, че Тигран взема предохранителни мерки, но няма намерение сам да напада. След като римският пратеник прехвърли войските си обратно на десния бряг на Ефрат — тук течението беше доста по-бавно, отколкото горе при Самосата, — той беше посетен от група от петдесет чуждоземни велможи, облечени по начин, който нямаше как да не направи впечатление на римлянин като него: на главите си непознатите носеха високи, цилиндрични шапки, обшити с перли и златни зърна, около вратовете си бяха увили златни спираловидни яки — толкова стегнати, че едва не ги задушаваха, — които се спускаха надолу към гърдите, под яките носеха дълги роби, а под тях — поли, и едните, и другите избродирани със злато, също както и обувките им.